Запознах се с Витя веднага след училище, когато бях само на 17 години. Тогава той беше на 22 години. Дойдох в града, за да уча в университет, а той вече беше завършил. Започнахме да се срещаме и до края на първата ми година имахме син.
Беше невъзможно да се живее с дете в общежитие, а Виктор не ми предложи нищо. Бях принудена да се върна при майка си на село. Разбира се, това не мина без осъждането на селяните, но аз се опитах да издържа всичко.
Знаех, че трябва да бъда силна за сина си. Прекъснах обучението си в университета, но го поднових няколко години по-късно, когато синът ми порасна.
През цялото това време не получавах почти никаква помощ при отглеждането на детето си. Родителите ми позволяваха на мен и на сина ми да живеем при тях, но не се намесваха в делата ни. Никога не ми простиха за срама, който според тях съм им нанесла. По онова време да имаш извънбрачно дете се смяташе за неприемливо в селото.
Виктор така и не стана мой съпруг. Отначало се обаждаше понякога, но за помощ не ставаше дума. После съвсем изчезна, като каза, че не е готов за отговорност.
А дали аз бях готова? Младо момиче държи бебе. Постоянни опашки в клиниките, студени зими, безсънни нощи, без пари дори за храна. Но аз не се отказах от детето си.
Имаше моменти, в които почти се отказвах, но всеки път се убеждавах, че трябва да издържа още един ден. И така, ден след ден, докато животът ми не стана по-стабилен.
Днес съм на четиридесет години. Синът ми е женен и има собствено семейство. Опитах се всячески да му покажа как изглежда едно нормално семейство, въпреки факта, че ние с него никога не сме имали такова. .
И мисля, че успях. Синът ми и съпругата му се справят добре, отглеждат прекрасна дъщеря. Забавно е да се чувстваш като баба на четиридесетгодишна възраст.
Чувствам се щастлива. Всичко лошо отдавна е забравено и оставено в миналото. Не съм търсила нова връзка. На рождения си ден сложих масата, поканих сина си, снахата и внучката. Седяхме на масата, когато изведнъж се чу звънецът
