Застанала на балкона, Наташа погледна със съжаление към свекърва си, която седеше в тъмното на една пейка до входа: да я повика ли? Ако се опитваше да я повика, Мария Матвийевна вдигаше глава и клатеше глава, като казваше: “Ще седя още малко. Свекърва ми излизаше да подиша малко свеж въздух само когато пейката беше напълно свободна: тя не разбираше градските разговори на връстниците си за жилищата и комуналните услуги, за високите цени на храната и т.н.
Цял живот е живяла на село и вече две години е принудена да живее със сина и снаха си. “Мама се е отказала – въздъхна Наташа и се обърна към мъжа си: – Време е да изпълним желанието ѝ.” “Ще почакаме още малко, още не е готова да я преместим!” – отвърна мъжът. Преди две години къщата на Мария Матвеевна изгоря и от нея останаха само основите.
Освен къщата, всичко е изгоряло – навес с кокошарник и пилета, малка оранжерия. По това време тя била на пазара и продавала краставици и домати от градината си. Или електрическата инсталация се е скъсала, или Мария Матвеевна е забравила да изключи някой електроуред, но пламъците се разпространили бързо благодарение на силния вятър и бедната жена пристигнала, за да се окаже потънала в пепел. Дълго време съгражданите ѝ си спомняли с трепет как тя тичала из двора, омазана със сажди и крещяща от мъка.
Живеела сама, никой не бил пострадал, освен кокошките ѝ, но къщата ѝ била основното ѝ богатство. След като Мария Матвеевна претърпяла обида, синът ѝ Ваня и снахата Наташа я прибрали вкъщи. Дълго време тя била полупарализирана, но после започнала да ходи по малко. “Мамо, остани още малко, не е добре за теб да ходиш толкова много”, помолила я Наташа. “Не, не съм съгласна сега, а после ще си отида в моето село”, отговорила свекървата.
Всички си мислеха, че Мария Матвеевна се е побъркала. Може би не си е спомняла какво се е случило? “Мислиш ли, че съм полудяла?” – попита свекърва ѝ Наташа с усмивка: “Не, помня всичко, че къщата изгоря, че бях в болницата. Мисля, че ще остана при съседката ми Полина, тя също е сама, ще ѝ помагам в домакинската работа, а с пенсията си бавно ще се изградя отново. Знам, че и вие не живеете с много, а сега внучката ми расте и аз заемам нейната стая. Не съм нужен тук. Никой не искаше да й каже, че нейната съседка и приятелка, баба Полина, наскоро е починала, а къщата й вече се дели от цялото семейство, което заплашва да се съди помежду си. Всички се страхуваха от втората обида.
Полина беше най-близкият й човек, не само емоционално, но и защото живееше най-близо до нея. Мария Матвеевна имала и любима по-малка сестра – Аня, но тя живеела на север, а там климатът е много суров. И така, двама сина – Ваня и по-малкият Дима, само Митя е винаги на моретата, на вълните – той е моряк, моторист, винаги в движение. На Мария Матвеевна най-много й тежи това, че живее в стаята на внучката си студентка, която дори не може да покани приятелките си в стаята си.
По някаква причина тя смята, че момичетата непременно трябва да се събират в нечия къща. “Бабо, вече не е онова време, сега всички общуваме по интернет!” – обяснява внучката ѝ Люда на баба си. “Какво е това общуване?” – учудва се баба ѝ. “Там не можеш да побереш дори чаша чай. Освен че ограничавала внучката си, Мария Матвиевна не искала да пречи на сина и снаха си, виждала колко зле живеят. Опитвала се да не им бъде в тежест и да им помага в чистенето и готвенето, но не можела да го прави така, както го прави снаха ѝ – баба ѝ ходи трудно и лявата ѝ ръка не работи добре.
Когато научила за баба Пелин, тя дълго плакала, а после казала: “Деца мои, не се обиждайте, но твърдо съм решила: настанете ме в старчески дом. Иванка, ти имаш пълномощно, написах ти го в болницата, така че можеш да решаваш всички тези въпроси вместо мен. Моля те, наистина искам, там ще имам с кого да говоря. А ако му е прекалено скъпо да се настани там, тогава продайте парцела ми. Може би няма да е евтино, но поне ще струва нещо!
Възмущението на Наташа, Ваня и Люда не знаеше граници, но постепенно баба им ги накара да свикнат с идеята. Ваня сякаш се беше погрижил за документите за старческия дом и каза, че е продал земята, но със сградата имало такава бюрокрация – бюрокрацията била ужасна. Дал е на директора някакви пари, но той все още се суети, чакайки да му дойде редът. Но мина много време, наближава есента, а аз искам да се изнеса и да оставя децата и внучката си сами. Когато Мария Матвеевна се прибра вкъщи след вечерната си разходка, съобщи това още от прага:
– Ваня, ако в понеделник не ме заведеш в старческия дом, ще отида сама, знай това! Сам ще дойда при директора и ще кажа: дайте ми легло, вие вече сте получили парите, държавата е длъжна да ми го осигури! През целия уикенд Ваня изчезна някъде. Появи се късно вечерта в неделя, пошепна си нервно с Наташа за нещо и каза на майка си да се приготвя – той е уредил всичко с директора на старческия дом и утре тя ще има легло и дори собствена стая. На следващата сутрин тръгнаха със старата лада на Ванина. Мария Матвеевна не можеше да разбере защо синът ѝ кара колата по пътя за селото, ако трябва да мине в съвсем друга посока. “Мамо, там разкопаха пътя, сега просто трябва да го заобиколим!” – отговори Ваня. Добре, сега съседните села са ни познати, а ето и селото, в което е живяла Мария Матвеевна.
Старицата неволно затвори очи – не искаше да вижда родните си улици и продадения парцел, където бе живяла преди две години. Докато затваряше очи, тя усети как колата забавя ход и влиза в една порта. Наложи се да отвори очи. Колата навлизаше в собствения ѝ парцел с нова къща от червени тухли, а сестра ѝ Анушка стоеше до портата и се усмихваше. На Мария Матвеевна ѝ се стори, че припада, всичко в очите ѝ плувна.
Когато старицата се опомни и целуна сестра си, трябваше да ѝ обясни всичко, дори как едва не е развалила изненадата. “Мамо, никой нямаше да продава земята и ние решихме веднага да построим нова къща!” – обясни ѝ Ваня. “Не искахме да ти казваме нищо, просто взехме заем, а Митя изпрати добра сума пари, имаше толкова красиво свършена работа по строежа – уау! Сега имаш три стаи, голяма кухня с веранда, двуконтурен бойлер, душ и тоалетна.
По-точно, ти и леля Ана – тя е тук от шест месеца, напуснала завинаги Севера, правеше вътрешен ремонт и също чакаше да се запознае с теб, но беше търпелива – все пак беше изненада! Но ако беше изчакал още две седмици, плевнята щеше да бъде завършена заедно с кокошарника, но ти не искаше да чакаш! И Митя щеше да пристигне след две седмици, но ти продължи и разруши всички планове! Мария Ивановна плачеше и се смееше, прегръщаше последователно сестра си, сина, снахата, внучката и не знаеше как да им благодари. Е, кой е знаел, че предстои такава изненада? Защо не казаха нищо – бяха почти излезли от ума си от щастие! Каква радост е да имаш такива скъпи хора!
