Галина и Питър са приятели от детството си. Още в детската градина те бяха като вода под моста. Детското им приятелство прераства в младежко влюбване, а след това и в чувства на възрастни. Седяха на едно и също бюро, момчето й носеше раницата и я придружаваше до вкъщи. Още от детството Петро казваше, че ще я отведе до олтара. Всички в селото вече ги приемаха като съпруг и съпруга.
Халина отдавна чакаше Петро да ѝ предложи брак. Но по някаква причина той се колебаеше. В едно малко село всеки знае всичко за всеки, така че сватбата им се очакваше от дълго време. В този ден Галина имала много добри новини за Петър. Младата двойка се разхождаше по брега на реката, когато Галина наведе глава и тихо каза: “Имам новина. Ще си имаме бебе. Петър помълча известно време, а после каза:
“Добре, тогава чакай сватовете в събота. Момичето подскочи от радост, без да забележи, че лицето му не е щастливо. И така, дългоочакваният ден настъпи. Галина, майка ѝ и сестра ѝ приготвиха много вкусни ястия, сложиха масата и почистиха всичко. Галина обаче не казала нищо на семейството си, искала това да бъде изненада.
Но те все пак се готвеха, защото очакваха гости. Този ден момичето не можеше да се успокои. На всеки пет минути тя поглеждаше през прозореца. Вече започваше да се притеснява.
Гостите пристигнаха и седнаха на масата, а тя се вслушваше във всеки звук, идващ от двора. Няколко пъти изтича навън. Слънцето вече беше залязло над хоризонта, но Петро все още не беше дошъл. На следващия ден Халина седна на автобусната спирка и спря да плаче. Струваше ѝ се, че през нощта е изплакала всичките си сълзи.
Тя разбра, че Петро я е напуснал. Мислеше какво да прави по-нататък, защото след няколко месеца всички в селото щяха да знаят за нейния срам. Как да погледне хората в очите? Ами родителите ми? Какво ще кажат те? Изведнъж някой докосна ръката ѝ.
Тя вдигнала поглед и преди да се усети, едно момче на около шест години я хванало за врата и започнало да плаче с думите: “Мамо, мамо, къде беше? Толкова дълго те търсих! Халина не разбираше какво се случва. Притичал някакъв мъж, вероятно бащата. Той се опита да отведе детето, но момчето прегърна Халина още по-силно.
Тя прегърна детето и го успокои. Мъжът просто седеше до нея. И когато момчето заспало, започнал да ѝ говори: “Съжалявам. Просто на Денис много му липсва майка му. Синът ми остана при мен. По принцип той никога досега не се е държал така.
Дори не знам какво му е хрумнало. Какъв е проблемът ти? Защо очите ти плачат? И Галина неочаквано разказа всичко на непознатия. Той замълча, а после предложи: – Тогава се омъжи за мен. Денис не случайно те е избрал за своя майка. Може би това е знак на съдбата? Аз ще отгледам детето ти като свое. И дай Боже, може да имаме деца заедно.” “Но аз дори не знам как се казваш – каза момичето.” “Олександър” – отвърна непознатият. Месец по-късно те вдигнали малка сватба. Преместили се да живеят в селото при Олександър, далеч от клюките на селяните. Хората там я приели добре, защото уважавали Олександър заради трудолюбието и справедливостта му. Освен това той бил искрен и добър и никога не отказвал да помогне на хората, които го помолят за помощ.
Халина не знаела, че съпругът ѝ е ръководител на колхоза. Двамата бяха много привързани един към друг. Живели щастливо и имали още две деца заедно. Обичаха всички, сякаш бяха техни собствени. Много години по-късно децата и внуците им се събрали в тяхната къща.
Те отпразнуваха златната сватба на родителите си. Денис облегна глава на рамото на майка си и тихо каза: “Спомняш ли си, мамо, когато за първи път дойдох при теб? Знаех, че не си ми майка. Но чувствах, че ти си моята майка, че ще ме обичаш и няма да ме оставиш.
