Моята собствена внучка, дъщеря на сина ми, изрази отвращението си, когато преписах апартамента си на братовчед ми. Тя самата беше обидена, а синът ми и съпругата му също бяха обидени от нея. Но когато имах нужда от помощ, не тя дойде първа при мен, а братовчед ми. Имах брат, който беше с три години по-голям от мен. Той вървеше надолу още от младостта си.
Родителите ми работеха във фабрика и нямаха време да се грижат за нас, така че брат ми беше занемарен. Нашето семейство е образцово, но брат ми взе пример от някого в семейството и беше напълно различен от нас. Намерил си съпруга в същата фирма, момичето имало същите навици като него, така че след брака си имали достатъчно един за друг за ежедневна почивка. Когато им се роди дъщеря, за известно време забравиха за стария си живот, но скоро се върнаха към него.
По онова време аз завършвах обучението си в института и нямах собствено семейство. Когато брат ми и съпругата му излизаха да се забавляват, момичето често оставаше при нас, а баба ми и дядо ми се грижеха за внучката си, опитвайки се да я отгледат. Но и тук нещо се обърка. По това време аз самата вече бях станала майка, живеех в същия град със съпруга си и имах син.
Двамата с братовчедка му се различаваха с пет години, тя беше по-голяма. Те не общуваха помежду си, изобщо не поддържахме връзка с това семейство, защото те напълно напуснаха брега. Дълго време не бях чувала нищо за тях, синът ни вече се беше оженил, имаха дете, когато ми се обадиха от службата за настойничество, казаха, че племенницата ми също има момиче и щели да лишат майка ми от правата ѝ.
Отлетях натам, все пак това беше моето семейство. По делото се оказа, че майка ми не е лишена от права, изглежда си е намерила работа, наела е стая и е оставила детето при себе си. Започнах да помагам, доколкото е възможно, брат ми и жена му вече бяха мъртви, а племенницата ми сякаш се опитваше да си събере главата. Приемах дъщеря ѝ при себе си, когато се налагаше, работех с нея, давах ѝ дрехи. Често се разхождахме заедно, аз и двете ми внучки, моята собствена и братовчедка ми.
Таня също ме наричаше баба. Синът ми не подкрепяше усърдието ми, като казваше, че съм си измислила бреме, а после се разплакваше, когато Таня тръгваше по стъпките на майка си и баба си и дядо си. Аз вярвах в най-доброто. В училище момичетата спряха да си говорят, нямаше недоразумения, просто бяха от различни планети. Лера беше подкрепяна напълно от родителите си, а понякога Таня беше подкрепяна от майка си, когато гледаше към светлината, без да се колебае, или от мен в трудни моменти.
Много се привързах към това момиче. Сега и двете момичета са възрастни, Таня работи, а Лера завършва университет. Поддържам връзка и с двете, но Лера няма време дори да ми се обади, а Таня идва при мен всеки втори ден, за да ми помага да готвя, да чистя, да пазарувам и просто да пием заедно чай. Когато се разболях през зимата, синът и снаха ми веднага ми казаха да извикам линейка и да отида в болница, защото нямали време да се грижат за мен.
– Те ще се погрижат за вас там, но какво да кажем за дома? Трябва ли да пътуваме през целия град след работа, за да те посетим? Това е дълъг път, а и вече не сме млади, какво ще правим?” – убеждаваше ме синът ми. Но аз не исках да отида там. Къщите са добри за стени, а там вече има много хора. Таня ми помогна, почти две седмици остана при мен, вършеше всичко в къщата, помагаше с всичко. Беше ми неудобно, че едно младо момиче се занимава с мен, с една стара жена, но тя не искаше да чуе нищо. Ще имам време да си ходя – убеждаваше ме тя. Лера ми говореше само по телефона и дори тогава не ме развличаше с обажданията си. Аз самият не й се обаждах, не исках да й развалям настроението. Винаги, когато й се обадиш, тя е заета, и то с такъв тон, че е неприятно.
Синът ми и снаха ми също дойдоха само веднъж. Отдавна бях забелязала това, но ситуацията с моето заболяване постави всичко на мястото му. Веднага стана ясно кой и как ме лекува. Синът ми ме изпраща в болницата, а внучката ми Лера дори не ме е питала как се чувствам. Единствено Таня дойде и ми помогна, въпреки че всъщност за нея не бях нищо, просто непознат човек. Помислих си и реших, че ще препиша апартамента си на Таня. Отидох и оформих всички документи, а сега тя ще получи апартамента след мен.
Не казах нищо на никого и не възнамерявах да го направя, докато синът ми не повдигна въпроса. Лера вече е пълнолетна и сега иска собствен апартамент. Синът ми и снаха ми нямат толкова пари, затова той предложи да дам двустайния си апартамент на Лера, а те ще вземат ипотечен кредит за мен в региона. На мен не ми се налага да пътувам до работа, така че какво значение има това? Казах му, че въпросът с апартамента вече е решен и че Таня ще го получи. Синът ми отначало не ми повярва, дори дойде със снаха си и Лера. Разговорът не протече добре.
Убеждаваха ме, че греша и че Таня е дошла при мен само заради апартамента. Казваха, че имам внучка и че съм подарил апартамента на непознат човек на сребърен поднос. Говорихме много, но аз вече бях решил. Синът ми каза, че щом съм взел решение, трябва да позволя на Таня да ми помогне сега. Но тя вече ми помагаше, от сина си получих само обещания, а от Лерка – нищо.
Те не ми говорят от един месец и нищо не се е променило в живота ми, а Таня ме посещаваше, както и досега, и тук също нищо не се е променило. Напротив, тя се тревожи за мен, моли ме да помисля и да претегля всичко, за да не съжалявам после. Казва, че апартаментът по никакъв начин не си струва добрите семейни отношения. Помоли ме да направя всичко добросъвестно и честно. И аз го направих. Сгреших
