Всичко това се случи тази сутрин в един автобус. Млад мъж се качи с чанта, от която едва се подаваше военна униформа. Няколко минути по-късно телефонът иззвъня…
Ние седяхме в микробуса. Качи се един млад човек. Беше с цивилни дрехи. Носеше пътна чанта, от която едва се подаваше военна униформа. Той поздрави всички гръмко. Хората го гледаха изненадано. Той седна до прозореца.
А очите му, очите му бяха невероятно светли от щастие. Всички го гледаха. Няколко минути по-късно телефонът му иззвъня. И тогава този пътник започна да говори. И целият микробус замръзна в очакване… “Мамо, чуваш ли ме, не плачи?
Мамо, аз съм тук, чуваш ли? Почти съм вкъщи! Ще се видим след няколко минути, мамо! Мамо, не плачи! Имам десет дни отпуск! Мамо, толкова ми липсваш!
Жените в микробуса не можеха да сдържат сълзите си. А младият мъж, потънал в разговор с майка си, дори не видя всичко това.
И в този момент всички разбраха, че предвид състоянието, в което Украйна живее вече повече от 5 години, това са най-щастливите, най-желаните думи за двамата – майка и син “Мамо, не плачи, аз дойдох!
