Съпругът ми и аз работихме в чужбина повече от 10 години, като редувахме да останем у дома с децата си и да печелим пари за мечтаната къща. Накрая купихме голяма двуетажна къща и децата ни с радост избраха стаите си. Бяхме в еуфория от нашия мечтан дом и работихме заедно, за да го направим уютен.
Няколко години по-късно дъщеря ми се омъжи и ние дадохме на младоженците огромен плик с пари, с които те си купиха двустаен апартамент.
Скоро след това дъщеря ни роди близнаци. За щастие съпругът ѝ имаше добра работа, за да издържа нарастващото семейство.
Когато децата пораснаха, апартаментът стана твърде малък. Един ден дъщеря ми и зет ми ни дойдоха на гости и предложиха да разменят нашата двуетажна къща за техния апартамент. Нещо повече, те твърдяха, че най-малкият ми син, който учеше в близкия университет, може да се премести в общежитието.
Обещахме да обмислим предложението им, но мисълта, че ще се откажем от мечтания си дом заради малък апартамент, беше потискаща. Може би ще прозвучи като лоша майка, но не искам да им дам дома си.
Те трябва сами да решат проблемите си, особено след като винаги са се хвалели с доходите си. Въпреки че бихме били щастливи, ако се преместят в нашата къща даром, размяната на нашата къща с техния малък апартамент ни се струва твърде трудна.
