На 68-годишна възраст Мария седи на двора, наблюдава падането на есенните листа и размишлява за преходността на живота. Струваше ѝ се, че едва вчера се е разхождала в този двор с любимия си Николай.
Той наскоро беше починал в съня си, оставяйки я сама след почти 50-годишен брак. Щастието им беше пълно, когато се роди синът им Юрий, а четири години по-късно и дъщеря им Улянка. Мария и Николай си представяли, че ще прекарат старините си, заобиколени от децата си. Животът обаче имал други планове..
Преди двадесет години Юрий се премества в Америка, изгражда живота си и създава свое семейство. Улянка се омъжва и остава наблизо, донасяйки нова радост под формата на внучка. Но в крайна сметка и тя заминава за Канада, за да даде образование на дъщеря си, и Мария усеща, че може и да не се върнат.
Нито едно от децата не се върна за погребението на Николай. Юрий изпрати пари за организацията, а Улянка оказа емоционална подкрепа по телефона. По време на траурните събития Мария разчитала само на помощта на съседите си.
Тя няма представа как ще прекара последните си години далеч от децата си, но не им има нищо против. Сега вниманието ѝ е насочено към надеждата да се събере с Николай в задгробния живот… Мария размишлява за колелото на живота, за това колко бързо утрото отстъпва място на нощта и как всеки човек трябва да следва своя път, дори ако той го отвежда далеч от дома. Това е правилно, това ще бъде добро за всички…
