Неотдавна се оказах в трудна ситуация: съпругът ми почина и ме остави сама на преклонна възраст. Имаме двама сина, които вече са създали собствени семейства. Когато бяхме по-млади и по-здрави, аз и съпругът ми осигурявахме жилище на синовете си – и двамата имат апартаменти.
Със съпруга ми живяхме в селото през целия си живот и имахме голяма къща, градина и малка ферма – всичко, от което се нуждаех. Единственото, на което се надявах, беше, че децата ми няма да ме забравят и ще ме посещават от време на време.
Един ден синовете ми дойдоха при мен със сериозен разговор. Предложиха ми да продадем къщата и да разделим парите между тях.
“А къде ще живея аз?” – попитах аз. “Можеш да избереш с кого да живееш” – отговори най-големият ми син. “Няма да те оставим на улицата. Веднага отказах да продам къщата, без да посоча никаква причина. Те ми се обидиха, но аз знаех, че не мога да се откажа от къщата си. Въпреки че ми се искаше да живея близо до синовете си, знаех, че в дългосрочен план това ще доведе до проблеми.
Те имат свой собствен живот и мисли и моето присъствие определено щеше да създаде много проблеми. Не искам да бъда в тежест на децата си и да завися от тях. Когато почина, те така или иначе ще наследят къщата. В завещанието си ясно съм посочил, че те са наследници и на двамата.
Знам за случаи, в които децата са взели родителите си да живеят с тях само за да ги изпратят в старчески дом след многобройни кавги и разногласия. Животът с възрастни родители е труден, а синовете ми все още не разбират това.
