Не знам през колко много неща трябваше да премина, за да отворя собствен бизнес, но разбрах едно: с бизнес не можеш да стигнеш далеч, особено ако не познаваш никого.
Отворих малък магазин в селото, който ми носеше малко приходи, макар че продажбите бяха добри, все пак трябваше да давам храна на съселяните си в замяна на пари, а най-често тези пари не се връщаха. Освен това всеки месец плащах данъци и давах пари на полицията, за да ме остави на мира.
И така разбрах, че има алчни и безсрамни хора, които се опитват да се възползват от чуждото добро.
Всеки месец началникът на селския съвет идваше в магазина ми и казваше, че събира пари, за да помогне на многодетни семейства. Всеки месец давах прилична сума пари, но знаех, че нещо не е наред и че парите не достигат до хората, за които са предназначени.
Един ден когато ръководителят дойде отново да иска пари, поисках да ми покаже списъка на многодетните семейства, които се нуждаят от помощ.
Когато видях имената на пияниците, изпаднах в ярост. Дадох им ясно да разберат, че повече няма да им дам нищо, че ако децата им имат нужда от училищни пособия, мога да ги купя и да им ги дам, но няма да им дам никакви пари.
Реших да съдя този ръководител, който безсрамно подбира селяните и им иска пари, уж за техните нужди.
Но знам, че всичко отива в неговия джоб и оттам им дава само толкова, колкото да си купят бутилка водка. Искам да сложа край на цялата тази история. Ако те не искат да живеят нормално и не ценят човешкия труд, трябва да бъдат наказани.
Вярвам, че мога да постигна справедливост, и се надявам, че много жители на селото ще ме подкрепят в този труден случай. В края на краищата се опитвам да постигна справедливост за всички нас.
