Амалия вече си беше легнала, когато съпругът ѝ Влад каза: “Утре отиваме в града.” “Защо?” – изненада се съпругата му. Влад беше доста шегаджия. Бяха женени от четиридесет и пет години, а Амалия все още не беше свикнала с различните му шеги
. И днес, сякаш без празник, без причина, но той я качи в колата и я заведе на разходка в града. Влад спря колата пред един огромен магазин. “Вземи каквото искаш”, каза мъжът, когато влязоха вътре. “Намери ли съкровище?”
“Ако беше така, вече щяхме да сме на път за Бали.” Амалия отдавна искаше да си купи чайник, затова си избра един. “Ако ще купуваме чайник, трябва да вземем и малко сладкиши и чай”, каза Влад и започна да събира всичко: чай с големи листа, бисквити и чисто нови чаши, които да подхождат на чайника. Сигурно си гладна – каза Влад, докато се качваха в колата – Ресторант?
Били сме там няколко пъти през живота си. Какъв празник е този, който съм забравил? Влад просто се усмихваше от ухо до ухо… Сега можем да се качим на въртележката – каза Влад, когато излязоха от ресторанта.
– Какви въртележки? Забравихте ли, че ме е страх от тях? “Ще ни се смеят, на нашата възраст и на въртележка – отвърна Амалия. – Тогава да отидем на цирк – предложи съпругът ѝ. – Имам достатъчно цирк вкъщи. – Решено е. Отиваме на кино. Ще си купим билети на последния ред. “Никакви спорове!
” – И така, това е въртележка, после цирк, а след това кино на последния ред. А сега казваш, че ще се целуваме! Защо се върна към младостта си? Какъв празник празнувате?” – “Ние сме на 130 години!” – “Е, аз съм на 63, а ти на 67. Това са 130 години заедно. Това е разбираемо. “Как изчислихте рождения си ден?
” – Когато се приберем вкъщи, ще ви покажа всички изчисления… – Може би не днес, може би утре, може би след седмица. Няма значение. Важното е, че донесох радост на любимата си жена” – мислеше си Влад на път за вкъщи.
