Семейството на Иванченко е съвсем обикновено. Съпруг, съпруга и три дъщери. Бащата обичал най-голямата Олександра, майката обичала най-малката Елена, а средната, Алиса, растяла сама. Най-голямата Олександра беше гордостта на баща си. Тя приличаше на него. Олена беше красавица.
Майка ѝ я обличаше като принцеса и я водеше на танци. А Алиса беше сама. Тя се учеше добре, но никой не забелязваше успеха ѝ. Участвала в училищни представления, но родителите ѝ не идвали на представленията. Беше добра в чуждите езици, но кой се интересуваше от това? Само дядо ѝ забелязваше успеха ѝ.
Дядо ѝ е бил инженер и работата му е изисквала да чете много на различни езици. Баба ѝ умира, когато Александра постъпва в института. Баща ѝ веднага дава апартамент на любимата си дъщеря. Когато Олександра се изнасяла, Алиса чула майка си и Олена да разговарят.
Ще ти дам апартамента на баща ти. Алена ревнуваше, че по-голямата ѝ сестра е получила апартамента. – Сигурна ли си, че ще ми го дадеш? Алиса е по-възрастна. – И какво от това? Татко даде апартамента на Александра, защото тя учеше. Алиса вече знаеше, че никой няма да ѝ помогне.
Тя трябваше да учи, да си намери добра работа и да си купи собствено жилище. На петнайсет години ѝ беше омръзнало да бъде никой в семейството си. Когато дядо ѝ се пенсионирал, той уредил Алиса да работи в една агенция, за да може да има работа. В института тя получава работа в компания, която създава софтуер
. Само дядо ѝ помагал на Алиса и се грижел за нея. Той виждал в нея потенциал, който трябвало да бъде развит. Благодарение на дядо си тя се превърнала в добър човек и специалист. Не отишла при родителите си, защото те все още не ѝ обръщали внимание. Решила да остане при дядо си и да му помага в къщата.
