Михайло седеше на една пейка на болничния площад и бършеше сълзите си. Днес тя навърши 85 години, но нито синът, нито дъщеря ѝ дойдоха да я посетят, дори да я поздравят. Само колежката ѝ Анна Сергеевна ѝ подари малък сувенир, а медицинската сестра Анета я почерпи с ябълка в чест на рождения ѝ ден. Старческият дом, в който беше настанена Михайла, беше доста приличен, но персоналът се отнасяше с безразличие към всички.
Възрастните хора често бяха докарвани тук, когато се превръщаха в бреме за децата си. Михайло доведе сина си в този старчески дом, като я увери, че трябва да си почине и да се лекува. В действителност тя просто досаждала на снаха си. Апартаментът принадлежал на нея, но синът ѝ я убедил да подпише договор за дарение за себе си, като обещал, че ще остане в дома.
След това синът ѝ и семейството му се преместват при нея и започват разправии със снаха ѝ. Отначало синът подкрепял майка си, но по-късно започнал да ѝ крещи. Един ден синът започнал да говори за това, че тя трябва да почива в санаториум. Михайло попитал горчиво: “Искаш ли да ме настаниш в санаториум, сине? Синът се изчервил и като погледнал смутено настрани, отговорил:
– Мамо, това е само санаториум, ще почиваш там един месец и после ще се върнеш у дома. Но когато я закарал, подписал документите и бързо си тръгнал, той повече не се върнал. Само веднъж я посети с две ябълки и два портокала, бързо я попита как се чувства и без да я изслуша, побърза да си тръгне
. Минаха две години и Михайло разбра, че тя не се прибира. Един ден се обади на стария номер, но на телефона отговориха непознати хора: синът ѝ беше продал апартамента и изчезнал.
Сълзите не могат да променят нищо, но най-лошото за Михайло е осъзнаването, че е наранила дъщеря си Даша заради сина си. Даша не беше говорила с майка си от двадесет години. Когато се нуждаела от пари за лечението на съпруга си, Михайла отказала, защото дала всички пари на сина си.
Тогава Даша си тръгнала с думите, че вече не я смята за своя майка. Ако времето можеше да се върне назад, Михайла щеше да постъпи по различен начин. Но миналото не може да се промени. Тя бавно се надигна от пейката и се отправи към пансиона. И изведнъж чу глас:
“Мамо! Сърцето ѝ трепна. Михайла бавно се обърна и видя Даша. Краката ѝ се подкосиха и тя едва не падна, но дъщеря ѝ се затича и я подкрепи. Най-накрая те намерих – каза Даша. – Брат ми не искаше да ми каже къде си, но аз го заплаших, че ще го съдя за незаконна продажба на апартамента, и той си призна. Те влязоха заедно в сградата и седнаха на дивана.
– “Съжалявам, мамо”, започна Даша. “Първоначално бях много обидена, но после се засрамих. Онази нощ сънувах сън за теб – скиташе в гората и плачеше. Разказах всичко на съпруга ми и той каза, че трябва да отидем и да се помирим. Отидох на стария ти адрес, но там вече имаше непознати хора.
Дълго те търсих, но накрая те намерих. Приготви се, сега ще живееш с мен. Имаме голяма къща на брега на морето и мъжът ми каза, че ако майка ти не е добре, трябва да я вземеш при нас. Михайло прегърна дъщеря си и се разплака, но този път сълзите ѝ бяха от радост.
