Един ден реших да организирам незабравимо пътуване в исторически стил с моите приятели. Единственият проблем беше, че трябваше да пътуваме с влак в продължение на 3 дни. Но ние не се страхувахме от трудностите: нарамихме раниците си и продължихме напред.
Натоварихме се във влака и започнахме да обсъждаме предстоящата почивка. Смеехме се, забавлявахме се, разказвахме вицове – всичко, което се очаква в такива ситуации. На следващата спирка в купето ни влезе една възрастна дама.
Тя носеше няколко кошници и сноп шалове, точно като в руските народни приказки. Трябваше да изключим музиката и да забравим за вулгарните шеги. “Имам ли най-горния рафт?” – попита старицата. Помислихме си, че ни намеква, че трябва да ѝ отстъпим мястото си. Изправихме се и искахме да кажем нещо, но баба ни изпревари: “Седнете! Приличам ли на развалина? Само след миг тя се качи на горния етаж и каза: – Орли, идете да се поразходите, докато баба се преоблече.
Тя го каза с такъв утвърдителен тон, че нямахме избор. Когато се върнахме, нашата събеседничка беше сложила масата и ни чакаше да се храним. “Какво гледате? Отдавна ли не сте виждали домашно приготвена храна? Не отговаряйте така, аз също съм бил студент. И си пусни някаква музика, това не е събуждане. Не спорихме, знаехме, че е безсмислено. Включихме касетофона и започнахме да слушаме историите на баба.
Оказа се, че баба ми е била доста интересен човек с уникални възгледи за живота. Работила е в железницата, в столовата и дори е участвала в експедиция. Слушахме разказите ѝ до късно през нощта: чудехме се какво ли има да крие.
А на следващия ден, в следобедните часове, тя изваждаше бутилка бяло вино и разговорите ставаха още по-интересни. Така разбрахме, че баба е била самостоятелен човек. Когато си тръгваше, й махнахме от прозореца. Естествено, разменихме контакти. Една баба от световна класа, никога няма да я забравя.
