Миналата година съпругата ми и аз навършихме 50 години. Ние сме на една и съща възраст. Наскоро решихме да оставим децата си без наследство. Отне ни много време да стигнем до това решение.
Струва си да се отбележи, че винаги сме искали деца. Съпругата ми се опитваше да забременее, но дълго време опитите ѝ бяха напразни. Тя се лекуваше дълго време.
И едва след това успяхме да заченем дете. Първото дете беше момиче. Две години по-късно – момче. Бяхме много щастливи. Много обичахме децата си. Полагахме много усилия за тяхното отглеждане. Опитвахме се да не бъдем прекалено строги родители. Решавахме проблемите на семейни срещи. Винаги се доверявахме на децата си. Не контролирахме всяка тяхна стъпка. Много е трудно да ме ядосат.
За много години брак почти никога не съм се карал със съпругата си. Опитвах се също така да предам на децата си, че всички проблеми могат да бъдат решени по мирен начин. Основното нещо е да искат да го направят. Аз не знам. Сега си мисля, че са приели позицията ми като слабост.
Може би трябваше да бъда по-внимателен към поведението им. Все пак рядко можеш да бъдеш обективен към собствените си деца и да не забележиш недостатъците им. Освен това е по-лесно да видиш проблема отвън. А ние гледахме на децата през призмата на родителската любов.
И затова сме пропуснали много неща. Веднъж се разболях и останах вкъщи. Седемнайсетгодишната ми дъщеря не знаеше за това. Тя се прибра вкъщи с приятелката си. Те веднага отидоха в кухнята.
Те започват да пият алкохол и да говорят на висок глас. Обсъждаха и мен и съпругата ми. Този ден чух много не особено приятни неща за нас. Дъщеря ми ми разказа как тя и брат ѝ са откраднали пари от нас. А ние, издънките, дори не забелязваме. Аз бях като камък. Краката ми бяха като от памук. Дъщеря ми винаги беше мила с мен.
Тя ме наричаше татко. Много я обичах. Но когато говореше с приятел, тя често ме наричаше с обидни имена. Помислих си: добре, че жена ми не е тук. Тя можеше да получи нервен срив, след като чуеше какво казва. Дълго време мислих за думите ѝ. Опитах се да оправдая по някакъв начин смисъла им.
Да го смекча. Но не биваше да се самозалъгвам. Всичко беше повече от очевидно. В един момент ми се прииска да я погледна в очите. Отидох в кухнята. Приятелят ми ме забеляза веднага.
Дъщеря ми седеше с гръб към мен и продължаваше да говори. Едва когато чу звуци зад гърба си, тя се обърна и ме погледна с вид на притиснато в ъгъла животно. Започнах да обръщам внимание на думите на дъщеря ми. Сега дори не помня какво ми каза.
Просто взех бутилка вода от хладилника и си тръгнах. Същата вечер сложих ключалка на вратата на стаята ни. Когато съпругата ми се върна, й разказах всичко. В същото време смекчих малко фактите.
Разбира се, дъщеря ми каза на брат си. Оттогава те се опитват да се покажат като много добри. Но вече беше твърде късно. Може би съпругата ми и аз бяхме твърде наивни. Но не бяхме идиоти.След известно време те престанаха да се подмазват един на друг. По-късно съпругата ми каза, че е забелязала много неприятни неща.
Но тя отдаде всичко това на преходната възраст. Тъжно е да се признае, но сме отгледали меркантилни индивиди, които не знаят какво е съпричастност, състрадание и доброта. Когато синът ми навърши 18 години, продадохме големия си апартамент и се преместихме. Купихме двустаен апартамент за децата. Но го регистрирахме за себе си.
Купихме една недовършена къща. И за една година довършихме всичко там. След като се изнесохме, децата напълно забравиха за нас. Със съпругата ми решихме, че ще оставим цялото имущество на благотворителна организация. Може би ще мине време и те ще осъзнаят поне малко грешката си.
