Синът ми се ожени преди почти десет години, а избраницата му вече имаше един брак и красива дъщеричка. Приех и момиченцето, и майка му, никога не разделих внуците си на такива, които са кръвно свързани, и никога не забравих за най-голямата си внучка.
Помагах на младото семейство, доколкото можех, понякога с пари, понякога с грижи за децата, за да могат синът ми и съпругата му да си починат. Със снаха ми нямахме особена сродна душа, но и не сме имали кавги. Първият ѝ съпруг плащаше издръжка, но не искаше да общува с момичето.
Миналата година внучката ми се омъжи, но синът ми и аз не бяхме поканени на тържеството, казаха, че ще присъстват само членове на семейството, а ние, както се оказа, не бяхме част от семейството.
Въпреки че синът ми беше отгледал момичето и се грижеше за него в продължение на 10 години, вместо него на сватбата присъстваше собственият му баща, който нямаше никакво участие в живота ѝ, освен пари. Бях много обидена, защото винаги съм смятала момичето за свое и съм се грижила за него, но преглътнах обидата си в името на семейния мир. Синът ми също мълчеше, въпреки че беше ясно, че ситуацията е много неприятна за него.
Преди около година наследих едностаен апартамент. Намерих наематели и от наема получавам малка добавка към пенсията си. Наскоро снаха ми се обади и каза, че дъщеря ѝ очаква дете, нямат пари за собствено жилище и помоли внучката ѝ и съпругът ѝ да се преместят в апартамента, който давам под наем.
Оказа се, че не сме достатъчно близки, за да присъстваме на сватбата, а когато ставаше въпрос за жилище, аз бях собствената ѝ баба. Още не съм отговорила на молбата, но вероятно ще откажа.
Може би е безсмислено да помня обидите, но не мога да простя. Изненадана съм, че синът ми е успял да преглътне обидата си и да запази семейството си след такова унижение.
