– “Питър, кога ще си вземеш куфарите? Мина един месец, откакто ги разопаковахме, а те все още лежат тук. За какво говориш? Пропуснал ли си ме? Ти си извън себе си. Веднага щом вратата се затвори зад теб, за първи път се почувствах щастлива. А ти как си? Намери ли си нов? Отивам на среща. Всичко е наред.
Можеш да си вземеш нещата утре. Елена погледна през прозореца, допивайки остатъка от кафето си. Разбира се, тя беше излъгала за срещата. Има Валиков, който сякаш не може да ѝ се насити: ще я покани на театър или на вечеря. Но дали е видял в огледалото? Олена вече е на 43 години и нямаше намерение да губи надежда.
Но все пак се чувстваше по-добре. Не й се налага да готви постоянно, да пере мръсни дрехи, да чисти след съпруга си. А всички тези скандали… Омръзна ми от тях. Децата биха ли помогнали?” Олена не знаеше. Тя има по-малък брат, който се е родил със сериозни проблеми. През цялото си детство тя е гледала как родителите ѝ и Егор страдат.
Тъй като цялото внимание било насочено към брат ѝ, веднъж Елена предложила да го изпратят в специален център за лечение. Но майка ѝ я изгонва от къщата, като казва, че е “бездушна, безсърдечна”. В продължение на много години тя се страхува от наследство, но когато остава сама, изведнъж осъзнава, че наистина иска дете.
Тя скъсва със съпруга си, защото той ѝ изневерява. След това се стига до развода, но майката на Лена не я подкрепя. – “Петров, защо не дойде вчера? О, среща, за какво говориш… Слушай, мислех за бебето. Ти беше прав: трябваше да имаме дете. Какво, ти си тръгваш? Защо?
” Мъжът нахлу в къщата, прегърна Елена и те започнаха да се въртят в коридора: “Елена, толкова много те обичам. Нямаш представа. Никога повече няма да те оставя. Никога повече. Обещавам. Девет месеца по-късно в семейство Петрови се случило дългоочаквано събитие: родило се здраво и жизнерадостно момченце, Антошка.
