Събрахме се на пикник с цялото семейство. Аз избрах мястото. Това място ми беше много скъпо. Беше в непосредствена близост до лятната вила на родителите ми.
Когато бях дете, много често ходех там с моите приятели. Затова всички се събрахме там. Подкарах колата си, за да направя място за всички. Когато пристигнахме, не можех да повярвам на очите си. Цялата поляна беше покрита с боклуци, пластмаса и медицински маски за еднократна употреба.
Нямаше никакво място, но успяхме да направим място за вещите си. Разположихме всичко, което бяхме донесли, и седнахме. Разказах на всички колко красиво е било тук, когато само няколко души са знаели за това място, как съм тичал тук с приятелите си… Времето минава, всичко се променя. От любимото ми място не е останала и следа.
Прекарахме си страхотно. Разговаряхме, спомняхме си старите времена. Накратко, всичко мина безупречно. Тук трябва да спомена, че в началото казах, че никой не бива да изхвърля нищо. За тази цел поставих до нас специални торби за боклук.
И така, дойде време, приготвихме се, натоварихме всичко в колата, но не видях торби за боклук. “Някой знае ли къде са черните торби за боклук?”
– попитах наоколо. Никой не отговори, но предпочитах да не чуя това, отколкото да чуя нещо подобно. Като ми махна с ръка, майка ми каза, че е изхвърлила торбите.
“Работата е там, че най-близките кофи за боклук бяха на връщане.” – Ти го изхвърли? Къде?” Бях смаян. “Да… там, в тръстиката. Всички го изхвърлят там. “Какво не ни е наред?” – весело отговори мама.
“Обичам ругатните като цяло. Едва се сдържах да не покажа всичките си познания в тази област, но това не ме накара да се почувствам по-добре. Знаеш ли, тогава разбрах, че заслужаваме това, което ни се случва. Заслужаваме лошите пътища, заслужаваме лошата околна среда и свързаните с нея здравословни проблеми.
Ако ние не се грижим за околната си среда, защо някой друг трябва да мисли за нея и да се грижи за нас вместо нас?
