Олена жила поруч із нами. У родині п’яниць. Вони шyміли, бувало, вночі стукали до нас, будили Сашка. Олександрі поставили діаrноз у 8-річному віці. З того дня ми практично жили у ліkарнях.
А коли ми відпочивали вдома від ліkування, Олена регулярно була у нас, що мене просто дpaтувало. Але я мовчки зносила, аби Сашенька почувалася добре.
Коли Сашко спала, Олена йшла до мене на кухню. – Дозволь мені допомогти тобі, тітка Свєта. В той же час її очі висловлювали такий rолод, ніби повернулася з кoнцтaбору і я починала викладати на стіл все, що стояло в холодильнику.
И се упреквах, че не съм се сетила да я нахраня по-рано. Дойде денят, в който лекарите й подсказаха, че трябва да остане у дома със семейството си. В последната нощ Саша каза: “Мамо, спи до мен тази нощ.” “Разбира се, скъпа! Слушах дрезгавото й дишане до мен и от очите ми се изляха сълзи. И двамата знаехме, че тя скоро ще си отиде. Но не можехме да повярваме в това.
“Пусни ме, мамо. Уморена съм!” – изведнъж каза Саша. “За какво говориш, скъпа? Лекарите говореха за още една операция. По-късно. – Нямам нужда от друга операция. Твърде уморена съм. Мълчахме. – Мамо, защо не харесваш Лена? Тя е добра! Тя е най-добрата ми приятелка. Малката ми сестра. – Каква си ти, каква си ти, Саша? Кой ти е казал, че не я харесвам? – Мисля, че е така. Тя е хубава.
Кажи на Лена, че ще й кажа, че ще предам молбата й. След това Саша заспа. Тя си тръгна мълчаливо, в съня си. Никакви писъци, никакво безпокойство. На сутринта вече не плачех. Всички сълзи бяха изтекли през нощта. Олена се прибра от училище както обикновено. Тя забеляза едно огледало, покрито с чаршаф, и започна да плаче.
Облегнала главата си на рамката на вратата и заплакала. Съжалявам… – изхлипа тя. – Почакай малко. Влез. Заведох я в кухнята. Направих сандвичи и чай с ръце в захлас. – Тя каза, че ще направи каквото поискаш. Какво е това? Даша въздъхна и закри устата си с ръка. – Не мълчи. – Срам ме е. Не мога.
Аз обаче бях настойчива и Елена ми каза, че когато с дъщеря ми са говорили за това как Александра ще бъде в Божието царство, тя е помолила Бог да даде на Елена други родители.
Месец по-късно комитетът по настойничество прибра Елена. Тя не плачеше. Коля, който видя цялата процедура, каза: “Не им пукаше. Отнеха я и това е нормално. Може би и ние можем да я вземем, а? Ще се погрижим за настойничеството. Тя е добро момиче. Не можех да повярвам на ушите си. Какво казва той? Да вземем Елена? – Помисли за това. Саша би искала това. Помисли за това! Помислих си.
Коля беше прав, знаех го. Но как можех да обичам това дете? В края на краищата тя ме дразнеше през цялото време. Беше ужасна майка. Но нима една майка е майка, която не я обича? Дълго време си мислех… Не ми беше позволено да бъда майка. Страхувах се да раждам други… – Съгласна съм. – На следващия ден на обяд разказах за това на съпруга си. Няколко месеца по-късно продадохме апартамента и купихме друг, по-далеч от старото ни местоживеене.
По-далеч от семейство Иванови. Успяхме да станем настойници на Елена. Коля каза, че се надява в бъдеще да я осинови. А шест месеца по-късно изведнъж се оказа, че съм бременна. По някаква причина Елена продължаваше да подскача.
– Ура! Тя е жива! Тя е жива! Мисля, че точно тогава й се усмихнах искрено. За първи път. – На какво се радваш? Мислиш ли, че едно бебе е забавно? – Да! Разбира се, че е забавно, леля Света! Забавно е и страхотно! Ленка вече беше на единайсет и се опитваше да ми помогне. Този факт бавно разтопи леда върху сърцето ми.
Беше се родило здраво бебе. Занесохме го вкъщи, сложихме го в креватчето му и отидохме в кухнята. Елена се втурна в стаята и започна да крещи. “Втурнах се натам.” “Той се усмихва! Мамо, виж, той се усмихва!
