Анатолий Илич е баща на три прекрасни дъщери. Живеят съвсем скромно в малка дървена къща. Докато беше жив, никой не се интересуваше от наследството му. Дъщерите му били омъжени, а той останал с жена си за кратко.
Скоро тя починала. Отначало той се справял сам, но после се разболял. По-големите дъщери били много заети и не могли да дойдат. Само най-малката откликнала и дошла да се грижи за баща си. Тя не можела да го вземе при себе си. Тя живееше при свекърва си.
Синът на Елена е в армията, а съпругът ѝ пие много. Тя беше обзета от радост: най-накрая щеше да види собствения си баща и да бъде с него. Анатолий Илич не харесва дъщеря си Олена още от малка. Той подозираше, че тя не е негова.
Тя не приличаше на никого другиго. Двамата по-възрастни приличаха на баща си. Всички тъмни, с прави носове, с тъмна кожа, а Олена е пълната им противоположност: светла, с хлътнали носове, с бяла кожа. Жена му се кълнеше в него, но Анатолий така и не ѝ повярва. Момичетата пораснаха и контрастът беше съвсем очевиден. В селото се разпространяват слухове, че майката на Олена я е завела на чистачка.
Заради това имало много кавги и били пролети много сълзи. Минаха години и всичко се успокои, но само докато Анатолий не започна да пие и не си спомни за Олена. Майката на Анатолий мразеше най-малката си внучка. Тя винаги я лишаваше от всичко. Всичко за възрастните, нищо за нея.
Олена питаше със сълзи на очи защо всички останали имат подарък, а тя – не. “Аз не съм ти баба, върви си! Само майка ти знае коя е истинската ти баба! Сестрите ѝ също не я приемаха, казваха, че те са татковци, а тя не е.
Олена не държеше на злобата, тя се примиряваше с всичко. Когато порасна и започна да печели собствени пари, тя подаряваше на сестрите си подаръци с надеждата, че те ще започнат да се отнасят по-топло с нея.
Те вземаха подаръците и я гледаха отвисоко, с пренебрежение. Олена изправила баща си на крака. Хранеше го, водеше го на разходки, но той все още не беше щастлив, само се дразнеше, когато видеше Олена. Когато пристигнаха по-големите му дъщери, той се разтрепери, сякаш го бяха сменили. Готвеше им и им разказваше по някой виц. Олена се стараеше да не ги вижда. Отдалеч се радваше, че баща ѝ е в добро настроение.
Помоли сестрите си да останат по-дълго, но те отказаха. Имаха съпрузи, които ги чакаха, и работа, която трябваше да свършат. Посетиха баща си за изпроводяк и си тръгнаха. Анатолий изпаднал в дълбока апатия:
не говорел, не ядял, не пиел и ставал само когато се налагало. На път за тоалетната падна и се наложи Олена да го завлече обратно в леглото. Тогава той я хвана за главата, погледна я в очите и изкрещя: “Дъщеря ми!” Тя изкрещя в отговор: “Татко, не ме убивай!” Пристигна линейката. Лекарите не ѝ давали никаква надежда. Най-големите дъщери дойдоха веднъж. Те видяха състоянието на баща си и си тръгнаха.
Елена се грижеше за него, правеше му масажи, хранеше го с вкусна храна и правеше различни упражнения, за да подобри кръвообращението му. Скоро тя изправила баща си на крака, като спазвала всички указания на лекаря. Тя го водеше на разходки под ръка.
Речта на баща ѝ била неясна и бавна, но Елена го разбирала. “Прости ми, дъще, аз съм глупак. Ти имаш златни ръце. Съжалявам.” Олена не можеше да отговори, само плачеше и целуваше ръцете на баща си. Скоро след това бащата починал и оставил цялото си наследство на по-малката си дъщеря.
По-големите не можели да повярват, че й е оставил всичко, защото те били негови, а тя – не. Елена разказала на единствената си приятелка как двамата с баща ѝ са разбрали, че тя е негова дъщеря, а той е неин баща, и че им е отнело много време да стигнат до това.
Когато двете ѝ по-големи сестри се скарали, тя не знаела дали да им покаже писмото на баща си, или неһттр://…. “Имам една-единствена дъщеря, Олена” – гласеше писмото.
