Петро Семенович е пътувал с влак. Нямаше много хора, защото беше вторник. Влакът спря на една от гарите. Една възрастна жена влезе във вагона и седна до мен, като свали полупразната си раница и я сложи до мен.
Тя очевидно пътуваше към вилата си, както и Петро Семенович и почти всички останали във вагона. Петър Семенович отдавна не беше идвал там след смъртта на жена си. Преди болестта на жена му ходеха там заедно, но после не ставаше за това. Той караше и си спомняше за миналото, когато неговата Люба коленичеше и копаеше в земята, а той отиваше в гората да бере гъби. Сега обаче беше на път към вилата, за да избяга от самотата и тъжните си мисли.
Баба гледаше през прозореца и по някаква причина изведнъж се обърна към Петро Семенович: “Днес ще бъде хубав слънчев ден. Ще имаме достатъчно време да направим нещо. Пьотър Семенович потръпна.
Същото каза и съпругата му. Той я погледна и кимна утвърдително с глава. А тя продължи, гледайки през прозореца: – Ще прекопая всички лехи, а после ще трябва само да се подготвя за пролетта.
Слава Богу, тази година имахме добра реколта, а и все още не е имало продължителни дъждове. Възрастната жена явно искаше да говори и Петро Семенович, макар и изненадан от себе си, започна да я заговаря. Те пътуваха и просто си говореха, припомняйки си лошата реколта от миналата година, студената зима и прогнозите за следващата година.
Когато влакът спря, те слязоха на спирката в Дачне. Петро Семенович изрази учудване, че не са се срещали досега. След като известно време вървяха заедно по пътя, водещ към дачите, те се разделиха. Когато Петър Семенович стигнал до своя парцел, видял, че той е силно обрасъл.
Той не беше идвал тук от пролетта. Всичко около него беше обрасло. Петър Семенович седна на една пейка близо до къщата си, въздъхна и се огледа наоколо. Беше дошъл да види как вървят нещата, защото всъщност мислеше да продаде парцела. Но разговорът със старата дама от влака го развесели малко и той започна да обикаля парцела и да оглежда имота.
Слънцето се издигаше все по-високо, денят ставаше все по-топъл, а сърцето му се чувстваше щастливо. Пьотр Семенович влезе в къщата, взе лопата и отиде да копае лехите.
Той изкопа останалата почва и започна да изтръгва плевелите, които бяха израснали през годините. След час и половина големият хребет беше почернял от сочна пръст и Петър Семенович го гледаше със задоволство, като си мислеше, че догодина тук ще расте цвекло
След половинчасова почивка започна да копае други хребети, а до обяд събра цялата суха трева и клони и разпали огън в ъгъла на парцела. Работата беше толкова радостна и лесна. Решил да закуси, накрая седна на пейката и извади сандвичите и термоса с чай, които беше донесъл със себе си. Любимите цветя на Люба, хризантемите, се поклащаха до къщата. Малко по-далеч под новото ябълково дърво имаше узрели ябълки.
Първата реколта. Петро Семенович напълни една кофа и опита най-голямата ябълка. Сладък сок, еластична месеста част като в детството. “Не, сигурно засега няма да продам вилата”, помисли си Петър Семенович, “Поне понякога ще идвам тук”.
Той заключи къщата и отиде в гората да набере малко гъби по стар навик. За първи път от месеци насам беше в отлично настроение. Петро Семенович се почувства така, сякаш от душата му беше паднала тежест. “Всичко е наред, ще поживеем още малко, ще поработим – помисли си Петър Семьонович, – няма да напускам вилата, Галя.
Ще засадя всичко през пролетта, както ти харесваше… Няма нужда да се вкисваш…” Вечерта той седеше във влака със същата жена, която познаваше. Почерпили се с ябълки, те дълго разговаряха за работата, която бяха свършили, и за вилата. Надежда Ивановна беше на 75 г. “Вие сте още млад – уверяваше тя Пьотр Семенович, – имате още много време пред себе си.
Усещам го отвътре. Човек не може да живее без работа, защото тя е източник и на радост, и на смисъл в живота. Скоро Надежда Ивановна слезе на своята автобусна спирка. А Пьотр Семьонович се почувства толкова добре, че просто се усмихна на залязващото слънце зад прозореца си. Вече изобщо не му беше тъжно.
