Антонина застана пред гроба на Антон. “Той беше толкова мил човек. Казваше, че съдбата ни е събрала за цял живот, затова имаме едни и същи имена.”
“Прости му, Господи!” – каза Антонина на глас и бързо се прибра вкъщи. Досега беше виждала гроба на бившия си съпруг само веднъж, когато посещаваше гробището на родителите си. Тя си помислила: “Е, видяла го е, и какво от това? Отдавна бяха разделени, но през нощта спомените се връщаха. Отначало живеели добре. Антон работел във фабрика, а Антонина била учителка в детска градина.
Имаха три деца, купиха си апартамент и вила. Антон не харесваше вилата, там работеха само Антонина и децата. Антон казваше, че с майсторската заплата може да отглежда зеленчуци, а във вилата е просто забавление. Изглеждаше, че това е живот, изпълнен със забавления.
Но Антон започна да закъснява за работа и дори да идва сутрин. Каза, че е закъснял с мъжете в гаража. Престана да се интересува от децата, въпреки че се радваше на раждането им и се грижеше за тях. Антонина започна да чува слухове, че Антон ѝ изневерява. Тя го попита за това, а той ѝ отговори: “Хората ревнуват от нашето щастие, затова говорят глупости”
. Антонина не повярвала, но си замълчала. Рано сутринта в събота Антонина помолила най-голямата си дъщеря да отиде във вилата и да запали печката. Беше време да започне летният сезон на вилата, а воденето на децата в студена и влажна къща след зимата беше изпълнено с риск да се простудят.
Щеше да изпрати съпруга си, но той остана нощна смяна, на работа имаше навалица. Майката дори нямаше време да опакова децата и всичко необходимо, когато дъщеря ѝ се върна. “Какво се случи?” Майката погледна обърканата си дъщеря, която стоеше мълчаливо на вратата.
– Какво се случи? Не мълчи. Някой те е взел? Мамо, той е във вилата – извика тя. Антонина прегърна дъщеря си и я отведе в кухнята. – Какво става? – Татко е там. Дойдох във вилата, а от комина излизаше дим. Изплаших се, тихо отидох до прозореца, погледнах навътре, а там беше баща ми с някаква леля. Те се смееха. Избягах. –
Постъпила си правилно. Успокой се, не плачи. Всичко ще бъде наред. – Мамо, остави го на мира. “Приятелите ми вече ми казват, че баща ми излиза със свободни жени. Мислиш ли, че ми е приятно да чуя това? – Как ще живеем сами? С какви пари? – Ще завърша училище и ще отида да работя. Можеш да учиш задочно. Веднага щом дъщеря ми се успокои, съпругът ми се прибра вкъщи: – Жено, нахрани ме. Гладен съм и уморен.
– Защо дамата в провинцията не ви нахрани? Защо си уморен? “Млъкни!” – изкрещя мъжът и бутна Антонина. Децата изкрещяха и се затичаха към майка си. Антонина затръшна вратата на спалнята и легна на леглото. Антонина и децата отидоха във вилата. Работеха в градината, но мислите им винаги бяха насочени към това какво да правят по-нататък. Върнаха се в неделя, а съпругът ѝ не беше вкъщи.
“Това дори е добре”, помисли си Антонина и помоли децата да съберат нещата на баща си. Децата вече бяха заспали, когато Антонина видя познат силует в двора. Докато съпругът ѝ се качваше на горния етаж, тя сложи куфарите във входа и заключи вратата. “Без мен ще се изгубите – извика Антонина на целия вход, – на кого сте нужни с една рожба? Ти ли ще отглеждаш децата? Ако ме повикаш обратно, няма да се върна. Аз съм горд! Той блъсна вратата и изкрещя: – Добре, че ме изгонихте.
Нямаше да посмея да си тръгна сам. Взех си куфарите и си тръгнах. Нощем Антонина плачеше, беше тъжна и разстроена, но през деня се сдържаше, за да не видят децата мъката ѝ. Същата пролет Антонина доведе кокошки във вилата, засади повече зеленчуци и остави само една малка леха за цветя.
А през есента бяхме сигурни, че ще имаме достатъчно храна за зимата. Дъщеря ми постъпи в педагогически институт на непълно работно време и си намери работа в една детска градина. Животът се подобряваше.
Един ден Антонина срещна стара приятелка, която започна да разказва как не може да живее така с бащата на децата: “Как можеш да живееш без мъж? Децата имат нужда от баща. Особено като пораснат момчетата, те имат нужда от мъжко възпитание, имат нужда от баща.
Те се нуждаят от собствения си баща. И вие също се нуждаете от мъж. Но Антонина не слушаше никого, тя не можеше да прости на съпруга си. След около три години на гости на Антонина дошъл един приятел на мъжа ѝ. “Какво искаш?” – попитала Антонина от вратата.
– “Дори няма да ме пуснете в къщата?” – Влезте. Приятелят на мъжа започна да обикаля апартамента, като се взираше в ъглите, кухненските шкафове и хладилника. – Какво става? Какво търсиш?” – Антон поиска да види как живееш. Защо не му се обадиш обратно? – Отивай си. Той също не ни е нужен – Антонина отпрати натрапника.
Антонина отгледа децата си сама. Когато синовете ѝ отишли на работа, построили за майка си просторна къща на село и сега цялото семейство от време на време се събира на вилата. От общи приятели Антонина знаела, че Антон се е оженил за жена с двама сина. После се разболял и починал. “Трябва да запаля свещ за упокоение на душата му”, помисли си Антонина и заспа.
