Надя не чувстваше нищо, напротив, беше уверена в лоялността и предаността на съпруга си. Затова, когато една вечер Петър се прибрал от работа и спокойно ѝ казал: “Напускам! Тя просто си помислила, че той си върши работата. Единственото, което можеше да попита, беше: “За колко време ще останете? Може би на връщане ще вземеш нещо за чай?” “Напускам те завинаги, Надя – каза мъжът, – напускам те. Съжалявам.
Първоначално имаше неразбиране на ситуацията и пълно отхвърляне. Едва когато Петро си тръгна, той се сбогува: “Ще се върна за нещата си по-късно. Надя осъзна пълното значение на ситуацията. По някаква причина тя изпитваше отвращение и неудобство дори от името Питър. Колкото и да е странно обаче, изобщо не ѝ се искаше да плаче.
Петро не дойде сам да си вземе нещата. Новата му приятелка Елена беше с него. Те отвориха къщата със собствения си ключ. И тогава Надя имаше време само да се изненада. Момичето беше на не повече от двайсет години, но имаше много нерви. От прага тя каза: “Петрусик, виждам, че няма да е възможно да вземем всичките ти вещи наведнъж. “Добре ли е, че съм тук?” Надя отвърна: “Как смееш изобщо да влизаш тук?” “Нямаш никакъв шанс да се състезаваш с мен – отвърна Елена спокойно, – така че изсмучи се и пусни Петрушка.
– Така че вземи тази Петрушка – изкрещя жената, – и се махай оттук! Този ден Петър не успял да отнесе нищо. Той едва успя да защити годеницата си от законната си съпруга. Надя се чувстваше така, сякаш спи. Всичко беше толкова невероятно, че й се струваше, че ще се събуди, ще погледне през прозореца и този сън никога няма да се сбъдне. Но много скоро я очаквала още по-голяма изненада. Надя работи като медицинска сестра в продължение на два дни. Когато един ден се върнала след почивен ден, намерила къщата полупразна.
Или по-скоро повече от полупразна. Мъжът взе всичко. Дори бижутата и парфюма, които наскоро й беше подарил. Беше прекалено много. Не само че напусна в един миг, без обяснение, едно младо момиче. Имал е съвестта да я заведе в къщата, където е била съпругата му, уж за да й вземе нещата. И накрая да прибере съвместно придобитото имущество.
Надя седна на единствения разнебитен стол и се разплака. Но, както се казва, тук нямаше да има щастие, а нещастието помагаше. Някой почука тихо и вратата се отвори: “Хей! Ти у дома ли си, мога ли да вляза? Влезе Михайло Прокопович, бащата на Петро. Надежда погледна свекъра си с насълзени очи и се разплака.
Факт е, че Прокопович беше зашеметен от видяното и чутото. Старецът никога не би могъл да си представи, че единственият му син ще се окаже такъв. Два месеца по-късно Надежда и Петър се развеждат. Времето в този ден беше облачно и влажно, точно като настроението на Петър, който стоеше на верандата на съда със съпругата си Елена. Момичето продължаваше да го дърпа: “Не забравяй да кажеш на съда, че претендираш за една трета от къщата! И все още притежаваш земята на градинския парцел!” – Просто млъкни! – отвърна мъжът. Точно в този момент до сградата се зададе чисто нов “Нисан”, а зад волана беше Надежда.
Красиво облечена, със стилна прическа и умерен грим, жената мина покрай смаяната двойка и навлезе в дълбините на двора. Оставяйки след себе си едва забележима следа от скъп парфюм… След като Михаил Прокопович разбра за предателството на сина си, той беше, меко казано, в лошо настроение. След като се успокои и обмисли всичко, той направи следното.
Преписа цялото си движимо и недвижимо имущество на Надежда. Имал прилични доходи, защото имал собствен бизнес, макар и малък. Винаги е помагал добре на децата си. Но искаше да им остави в наследство по-голямата част от богатството и спестяванията си. Но се случило така, че синът му не оправдал надеждите и доверието му. Затова дядото решил, че ще е справедливо да даде всичко на снахата и внука си. Той лично избрал новата кола за Надя. Когато ми я даде, каза: “Това е твоята дъщеря; като морална компенсация за сина ми
