Когато Тарас отива в армията, Юлия обещава да го чака вярно. И спази обещанието си – пишеше писма на любимия си в армията със страстни признания в любов, рисуваше ги с цветя и сърца, а в края на писмото, до думата “целувка”, оставяше отпечатък от устни. Наистина го обичаше безкрайно – толкова, колкото можеш искрено да обичаш един човек, и когато го нямаше, минутите ѝ се струваха като часове.
Ето защо Юлия все още не може да повярва, че Тарас е могъл да направи това с нея. Сърцето ѝ подсказваше, че това не е вярно, че той не би могъл да я забрави. И когато любимият ѝ спря да отговаря на няколко от редовните ѝ писма, а след това написа с няколко думи, че трябва да го забрави, тя беше принудена да приеме всички тях за истина. Юлия се омъжила за първия мъж, на когото попаднала.
Потъпканата ѝ любов и сърцето ѝ бяха заключени завинаги, за да не се опари отново. А тя не можеше да обича никого повече от Тарас. Юлия беше заета в кухнята, когато на вратата се позвъни. Тя отиде да отговори, както си беше, облечена в престилката и чехлите си. Пред нея стоеше Тарас – зрял мъж в офицерска униформа.
“Не вярвах, че сте омъжена, затова реших да се уверя. Но виждам, че е вярно – каза той, а очите му бяха пълни с болка, сякаш беше на път да се разплаче, – сега разбирам защо не отговаряше на писмата ми…” Обърна се да си тръгне, но Юлия го задържа: “Как можеш да казваш това? Именно ти ми писа, за да те забравя…”
Жената не разбираше, или се оправдаваше, или обвиняваше. “Аз?” – попита момчето след дълга пауза. “Да, миналата седмица изпратих последното си писмо от армията с надеждата, че ще се срещнем…” Буца спря в гърлото на Юлия. Той не я остави да каже нито дума. Сълзите изгаряха лицето ѝ, а умът ѝ беше пълен с въпроси: “Как? Защо?” Същия ден Юлия отива в дома на родителите си.
Може би те знаеха повече от нея. “Те никога не са харесвали Тарас, защото не е имал достатъчно пари. Искахме да имаш по-добър живот, защото знаем какво е да търчиш за стотинки, за да купиш бонбони на децата си. Минахме през това веднъж и искахме да имаш по-добър живот” – казаха на свой ред майка ми и баща ми, без да могат да сдържат емоциите си. “Но на теб не ти пукаше, че си беден, обичахте се и се оженихте напук на всичко. Така че защо искаше да ми съсипеш живота? Как можахте да постъпите така с мен?” – упрекваше Юлия родителите си. “Ето – майка ѝ подаде на дъщеря си десетина писма.
Четейки ги в съседната стая, Юлия не се разплака – тя ридаеше на глас, като верен вълчи вой. Последното писмо, за което й разказа Тарас, съдържаше една снежинка, която беше изсъхнала за една седмица, а до нея беше написано: “Дълго я търсих, но я намерих за теб.” … Вечерта Юлия проведе сериозен разговор със съпруга си, който освен работата, парите и приятелите, а може би приятелките (както неведнъж й бяха намекнали “дружелюбните” съседи), не забелязваше нищо около себе си.
Разделиха се тихо и мирно – като кораби в морето. За първи път в живота си Юлия, преодоляла страха си от нощта, излезе на разходка в града. Тя обаче вече не се страхува от нищо, защото отива в дома на някого, който я обича истински и когото никога не е преставала да обича… …Времето е отмило всички недоразумения и обиди. Юлия и Тарас имат двама руси сина, които растат в семейството им.
Бабите и дядовците са щастливи да имат внуци. И всички са сигурни, че най-голямото богатство е, когато в къщата цари искрена любов…
