Жена му не се спасила, но донесла вкъщи малък пакет – дъщеря му. И той намери майка ѝ. – При кого отиваш? „Търся майка си, виждали ли сте я?“ – едно малко момиченце на около шест години ме погледна. замислих се, живеех в тази къща съвсем отскоро и доколкото знаех, апартаментът, пред който тя стоеше, беше празен през цялото това време. „но там никой не живее“, отговорих на момиченцето. в отговор то се разплака и седна на стълбите.
– Леле, ние наистина имаме нужда от мама! Само тя може да промени всичко, на татко твърде много му липсва. аз самата нямах деца, затова не знаех към коя страна да се обърна. Прегърни я, покани я на чай, но едва ли ще отиде при чужда леля. В това време телефонът ми иззвъня; помолих момичето да не ходи никъде, изтичах да отговоря.
А когато се върнах, от нея нямаше и следа. Цяла нощ не можах да я изкарам от главата си, затова реших да се обадя на хазяина, от когото наемам апартамент, и да попитам кои са съседите ми на стълбищната площадка. „Никой не живее там от пет години“, каза Любов Ивановна. „Днес дойде едно момиче, търсеше майка си.
Съседката направи пауза, сякаш си спомняше нещо.“ “Сигурно е дъщерята на Катя, отдавна я няма. Мъжът ѝ сам, и то с бебе на ръце, явно не може да живее в този апартамент, изнесъл се е. Оттогава той е празен. Знаеш ли, Ир, те сега не живеят далеч, ако се върне, вземи го вкъщи – и жена ми продиктува адреса.
Работех, прибирах се късно и си тръгвах рано сутринта. Един ден, в навечерието на новогодишния празник, чух още едно тихо почукване и ридание. Втурнах се към вратата, а там стоеше тя, същото момиче със сиви очи, и плачеше.
– Какво се случи с теб? Къде е баща ти? той си е вкъщи, аз търся майка си – каза тя тихо. спомних си, че някъде бях записал адреса ѝ, изтичах да я потърся, като този път помолих момичето да ме чака в къщата ми. Тя влезе, огледа се и седна на един пуф в коридора.
И когато най-сетне намери любимия ми лист хартия, вече спеше сладко, свита на кълбо. Внимателно пренесох детето в хола на дивана и отново набрах номера на домакинята. „Любов Ивановна, простете, че се притеснявам, помните ли, че ви казах за едно дете, което идва в празния апартамент отсреща? Е, имам го.
Исках да я заведа вкъщи, но докато търсех адреса, момиченцето заспа. Страхувам се, че бащата ще търси. Знаеш ли, Ир, живея недалеч от тях, ще се опитам да отида сега, бъди във връзка. – Добре, – сложих слушалката и неволно се възхитих на момичето.
Оправих непокорната си коса, потупах се по рамото и толкова много мечтаех за децата си, но, за съжаление, на мечтата ми не беше съдено да се сбъдне. Със съпруга ми някога живеехме душа в душа, беше дошло време и ние да мислим за деца. Забременях веднага, но след известно време загубих бебето.
Сигурно стресът в работата ни е повлиял, чакахме проверката, бяхме нервни, работехме без почивка. След като разбрах, че отново чакам дете, напуснах работа, но явно съдбата имаше други планове за мен – отново загубих рано това бебе.
А след това, колкото и да се стараехме, не можех да забременея повече. Скоро един мъж ме напусна? Знам, че дъщеря му расте в новото му семейство, но не съм чувала нищо повече за него, съзнателно го изключвам от живота си заедно с общите приятели и познати.
Живях така повече от седем години, сама в апартаменти под наем; мислите ми бяха прекъснати от тихо почукване на вратата. Втурнах се да я отворя – и не можех да повярвам на очите си – на вратата стоеше бившият ми съпруг.
– Юра? Как се озова тук? – Дойдох за дъщеря си, чакай
, Кирова 5, Е? – Правилно. Това е дъщеря ви? Влезте, тя спи, – отидохме в кухнята, сложих чайника. This is really what I didn’t expect to see on the threshold of my apartment, but life sometimes throws us no such surprises. „Will we disturb you?“ Мога да събудя Ани и да я заведа вкъщи.
– Да го оставя да спи, какво ти се е случило? Той вече е идвал и няколко пъти е чукал на вратата отсреща. юра уморено затвори очи, а после започна разказа: – Преди няколко години живеехме в този апартамент с катя. Тя наследи това място от дядо си.
След сватбата се преместихме в този апартамент. И скоро Катя забременя, аз бях на седмото небе от щастие! Спомням си, че заведох жена си на раждането, тя плачеше, беше притеснена, явно се чувстваше. Тя ме хвана за ръце и ме помоли да се погрижа за бебето, ако нещо й се случи.
По време на раждането започнаха усложнения и съпругата ми не беше спасена. съжалявам, толкова съжалявам – потупах Юра по рамото, видях как се засилва, но по бузите му отново и отново се търкаляха подли сълзи, сякаш беше задържал цялата тази болка в себе си, а сега силите му се изчерпваха и той избухваше. тогава в стаята се чу звукът на детски крачета.
Юра се втурна към дъщеря си, прегърна я и се вкопчи в него. „
Ани, притеснявах се, защо си тръгна без предупреждение?“ „Искам само да намеря майка си. – Сигурна съм, че ще я намерим, но малко по-късно ще се приберем у дома.“ „Благодаря, Хера, ето моя номер.“ Юра ми даде визитната си картичка – обади ми се, ако Анютка изведнъж отново се затича тук.
Живеем наблизо и тя вече добре знае пътя.“
– „А как е разбрала адреса на този апартамент?“ – “Сама го показах – въздъхна тя, – трябваше да взема някои неща, Аню видя снимките на Катя по стените и оттогава мечтае да се срещне с майка си. Казах ти, че Катя току-що си е тръгнала, но един ден със сигурност ще се върне.
Те си тръгнаха и няколко дни по-късно Юра ми се обади. Така отново започнахме да общуваме с него, през уикендите тримата ходехме в парка, в кафенето и на кино.
Аня се залепи за мен и дори веднъж ме нарече мама.„ – Ир, – каза веднъж Юра, – премести се при нас, престани да се мотаеш по чужди ъгли, липсваш на Аня, често ме пита.“ – А ти?“ – “А аз – той сведе очи и взе ръцете ми в своите – много ми липсваш. Съжалявам за всичко.
