Наскоро наши далечни роднини ни дойдоха на гости изневиделица. Разбира се, те първо поискаха разрешението ми, но аз ясно им казах, че живеем в бедност и едва свързваме двата края. Не мога да кажа, че гладуваме, но просто живеем без много луксове. Не можем да посрещаме гости в дома си, защото аз съм пенсионерка, а синът ми работи със скромен доход. Но въпреки моите намеци те все пак дойдоха.
Дойдоха, дойдоха! На обяд имахме чай, бисквити и хляб с масло. Семейството ни се хранеше мълчаливо, с мрачно изражение на лицата. На мен не ми пукаше, защото предварително ги бях предупредил, че се движим по течението. Почерпих ги с това, което имахме и което ядохме с удоволствие. За вечеря имахме чай, лека супа, хляб с топено сирене и сандвичи с колбаси. Те седяха с мрачно изражение на лицата, сякаш очакваха от нас някакво пиршество.
Когато не сложих на масата храната, която бяха донесли, един от роднините започна да ме псува. Бях объркан: за нас ли са я донесли или за себе си? Ако бяха за себе си, можеха да ни помолят да ги сложим в хладилника. Дълго спориха с нас, преди да си съберат багажа и да си тръгнат на следващия ден. Не ме интересува къде ще останат да пренощуват.
Тези хора вече не са добре дошли в дома ми. Поне ни е останала малко храна: вафлена торта, бисквити, бонбони и плодове, така че сме добре. Вечерта ще пием чай със сина ми, наслаждавайки се на вкусните гофрети.
