Таня не можеше да разбере защо майка ѝ се прибира късно и работи през уикендите. “Искаш ли майка ти да е щастлива?” – попита един ден майка ѝ. “Много!” “Тогава трябва да ме подкрепяш.” “Запознах се с един мъж. Той не знае нищо за теб.
Ще трябва да останеш в приюта за известно време. Но после, когато му разкажа всичко, ще се върнеш у дома. Ето как Таня се озова в сиропиталището. Там един учител по рисуване забелязва таланта ѝ на художник. Той започнал да работи с момичето допълнително и шест месеца по-късно, след като успял да накара майка ѝ да се откаже от детето (което било лесно, тъй като тя нямала нужда от дъщеря), я осиновил. Така Таня се сдобила с баща си, Сергей, и баба си, Амалия.
Изминали петнадесет години. Татяна става популярна като художничка. Баща ѝ Серхий ѝ помага да открие своя изложба. Имаше много посетители. Всички хвалеха младата художничка. “Здравей, дъще!” – извика към Татяна майка ѝ. “Добър ден”, отвърна спокойно дъщеря ѝ. “Защо си дошла?” “Аз съм майка ти! Не ми е нужно разрешение, за да дойда при теб. – Не съм имала майка от петнадесет години! Но имам баща и баба! – Те са непознати! – Ти си непознат за мен! А аз много ги обичам! Ти си бил далеч от мен.
Изхвърлих те от живота си като коте! И сега си решил да ми напомниш за себе си? Когато пораснах и станах известен! Търсихте ли щастието тогава, намерихте ли го? “Както и да е, много съм благодарен на съдбата, че намери баща ми и баба ми. Иди си! ”
Таня, коя беше онази жена, която ти говореше?” – попита Серхий, поглеждайки към събеседничката на дъщеря си, която беше излетяла от стаята като тапа от шампанско. “Тя ме помоли да нарисувам портрета й.” – “Съгласихте ли се?” – “Не. Знаеш, че рисувам портрети само на хора, които обичам…
