Тя носеше нежното име Фани. Всяка събота тя идваше на обяд при племенника си и семейството му. Събуваше дребните си обувки в коридора, изваждаше от маншета си дантелена кърпичка, издухваше сухия си нос с аристократичната си гърбица и отиваше в кухнята. Там щеше да предаде непроменената питка “Мрия” и дълго и старателно щеше да си измие ръцете. Щеше да остави след себе си аромата на сухи листа, накиснати на слънце – любимия ѝ парфюм от старите ѝ запаси.
Изобщо приличаше на есенни листа – леки, шумящи и веещи се при всеки полъх на вятъра. Беше самотна – без деца, без съпруга си, който се беше появил в живота ѝ много рано и за кратко. Цялото ѝ семейство се състоеше от съпругата на отдавна изгубения ѝ по-малък брат, племенника ѝ, неговата съпруга и деца.
Децата малко я плашеха, тя не знаеше как да разговаря с тях, а и не виждаше смисъл в това. Те й се подиграваха и я наричаха “леля”. Фани дойде да поговори със съпругата на брат си. И двамата бяха големи интелектуалци, които прехласнато четяха френски и немски романи в оригинал, имаха еднакъв вкус към литературата, нолитиката и формирането на собствено мнение.
И двамата се шегуваха с финес и вкус за общите си познати. Фани разказваше невероятни истории за френската опера, за Париж и за необичайните за Съветския съюз облекла. Понякога вземаше със себе си няколко тежки албума с кадифени подвързии и закопчалки, които миришеха на парфюм. Тези албуми бяха пълни с тънки дами с огромни шапки и луксозни рокли, които кокетно позират до масите за хазарт, и парфюмирани господа във фракове. После жената на брат му отлетя на небето и малката, неизменна Фани, която беше най-възрастната, започна да губи ума си. Племенникът се посъветвал с жена си и я довел при себе си. Тя заживяла спокойно в стаята си, според отдавна установения график.
Преди вечеря винаги пържеше хляб на газов котлон, за да се увери, че е безквасен, държеше в стаята си лъжица с черпак под дантелена салфетка, а в чекмеджето на бюрото си дълго време пазеше добър белгийски шоколад, като от време на време отчупваше малки парченца. Живееше тихо и си отиваше също толкова тихо, малко по малко. С течение на времето тя престана да разпознава хората около себе си.
Живееше собствения си живот, като бавно протягаше тънката си ръка към тавана и леко се усмихваше в краищата на устните си на някой, когото познаваше добре, видим само за нея. Тя си тръгна лесно, като насън. Просто не се събуди. Като крехко, ароматно есенно листо, което случайно е долетяло от минал живот. Не обичаше да говори за себе си, връстниците ѝ отдавна бяха в друг свят и на всички им се струваше, че винаги е била малка, спретната старица с кърпа на главата.
Само семейството ѝ знае, че е била блестящ лекар, преминал през две войни – Финландската и Отечествената. Че е показвала чудеса от героизъм, като е изтегляла войници на гърба си. Че най-нещастните случаи са били нейна работа. Че наградите не се побират от едната страна на сакото ѝ.
Че генералът, чиито крака е спасила, я е търсил из целия Съюз, за да й предложи брак. А тя отказвала, защото сърцето ѝ принадлежало на много хора и на професията ѝ. Колко странен е животът и как подрежда картите срещу нас. Колко често не знаем до кого се намираме. И колко крехки, оранжерийни цветя държат тази огромна, тежка Земя с крехките си корени.
