Казвам се Андрей. Още от детството ми родителите ми внушиха идеята, че семейството е най-важното нещо. Спомням си как прекарвахме уикендите заедно, отивахме на почивка или просто се разхождахме в парка. Благодарение на тяхното възпитание осъзнах, че семейството е най-голямото щастие. Баща ми особено ме подкрепяше както морално, така и финансово. Но когато завърших девети клас, се случи нещастие: баща ми почина трагично.
Осъзнах, че сега трябва да се грижа за майка си, защото аз станах глава на семейството. През лятото работех като сервитьор в едно кафене, разнасях листовки или помагах на съседите си с ремонти. Правех всичко по силите си, за да осигуря на майка ми всичко, от което се нуждаеше.
Купувах хранителни продукти, глезех я с любимите ѝ сладкиши, помагах в домакинската работа и дори ѝ носех закуска в леглото. Когато отидох да уча в университет в друг град, все още се прибирах редовно у дома. Никога не идвах с празни ръце – независимо дали ставаше дума за букет цветя, чифт хубави очила или дори нов телефон, всичко това беше за нея. На 25-годишна възраст се ожених. Вече десет години съм щастливо женен. Съпругата ми Ирина не работи и аз не настоявам тя да ходи на работа.
Тя се грижи за децата и къщата, а моята заплата е достатъчна за всичко. Ходим на почивка два пъти годишно – на планина или на море. Помагам и на свекърва ми: тя отдавна е пенсионерка и получава малка пенсия. Използвах собствените си пари, за да ремонтирам апартамента ѝ и да купя нови уреди. Работя като заместник-директор на голяма строителна компания. Имам чудесна работа: офисът е близо до дома, графикът е гъвкав, а почивните ми дни са стабилни.
Обичам да имам гости за празниците. Тази атмосфера на семеен празник, деца, които тичат наоколо, играят игри – всичко това дава невероятна топлина. Имаме просторна селска къща и винаги моля гостите да останат да пренощуват – има достатъчно място за всички. Свекърва ми обаче започна да злоупотребява с гостоприемството си.
Тя идваше почти всеки уикенд, отначало под претекст да види внуците си. Но все по-често я намирах в беседката с някоя съседка да пие кафе и да мие костите на всички. Тя престана да ме предупреждава за посещенията си и дори оставаше да нощува. Един ден не можах да издържа повече. В събота, когато с децата ми отивахме на кино, свекърва ми отново дойде без предупреждение. Този път доведе сестра си и семейството ѝ. “Зетко, сестра ми, съпругът ѝ и внуците са тук. Защо ни е да скучаем в града? Вие си имате басейн и барбекю! Ще си направим барбекю и ще се забавляваме!
– Добре, ела в кухнята, жена ми ще ти покаже къде е месото – отвърнах аз. Но вместо да готви, свекърва ми взе скъпа бутилка вино от бюфета и седна на бара, за да клюкарства със сестра си. Те оставиха чантите си в коридора, за да могат децата да се спънат в тях, докато тичат из къщата. Реших да преместя нещата им, но тогава ги чух да си говорят: “Виж, сестро, каква къща! Тя е като дворец! И всичко е по моя вина. “Аз съм като кралица тук, не виждаш ли?” – хвалеше се свекърва ми. “Ти дори не живееш тук!” – изненада се сестра ми. Отгледах Ирочка, за да си намеря богат мъж, който да я носи на ръце и да ми помага. Та аз живея като сирене в масло, ха-ха-ха! Това беше последната капка.
Захвърлих нещата си и отидох при нея. “Извинявай, но какво те кара да мислиш, че това е твоя заслуга? Не си инвестирала и стотинка в тази къща!” – попитах аз. “Затвори си устата, нахалнице! Аз съм най-възрастната, така че аз съм шефът!” – каза тя. “Знаеш ли какво, мамо?” – не издържах. “Ако ти си шефът, ето ти сметките за комунални услуги. Плати ги утре. Освен това кранът ни е счупен, така че те моля да го поправиш. Свекърва ми почервеня от гняв, събра си нещата и си тръгна с “гостите”.
Жена ми мълчеше, осъзнавайки, че съм прав. След това свекърва ми дълго се оплакваше от мен по телефона, но после осъзна вината си и се извини. Помирихме се, макар че сега тя престана да идва на гости и да иска пари. И знаете ли, аз не съжалявам за нищо.
