Съпругът ми и аз сме безплодни. В смисъл, че не можем да заченем дете заедно. Поотделно всеки от нас може да стане баща. Но не и заедно. Но се обичаме прекалено много, за да се разделим заради това. Така че след дълго лутане из болницата се примирихме с този факт и решихме да вземем детето от сиропиталището.
Подготовката за осиновяването на момиченцето, което решиха да вземат, отне две години. Тя включваше посещение на огромен брой служби, посещаване на специални курсове за приемни родители и опознаване на самата Таня. Но сега всичко приключи и ние сме родители на едно петгодишно момиченце.
Момичето прилича и на мен, и на съпруга ми. Всеки, който не знае, че момичето е осиновено, никога не би предположил това. Родителите на съпруга ми приеха решението ни правилно. Не веднага, разбира се, но те приеха момичето като свое.
С открития си характер и привързаност Танечка накара свекърва ми да я обича като дъщеря.- Тя е точно копие на Паша! Тя е също толкова неспокойна”, казва понякога свекърва ми, забравяйки, че внучката й не е нейна. Излишно е да казвам, че дъщеря ми е най-близкото нещо до член на семейството за мен и Павло.
Но семейството ми дори не иска да види дъщеря ни. Майка ми и сестра ми просто погледнаха снимката на момичето и заключиха, че то е ганаец. Майка ми дори се отвращава да нарича дъщеря ми с нейното име. Сестра ми се държи много зле с мен.
Тя покани мен и съпруга ми на рождения си ден и поиска да дойдем без Таня. “Не искам децата ми да общуват с някакво дете от къщи”, каза тя. “И аз нямам желание да общувам с никакви нечовеци”, отвърнах аз. “Оттогава не съм разговаряла с нея.
Наближава рожденият ден на майка ми. Ако се осмели да ме помоли да дойда при нея без дъщеря ми, ще скъсам с нея, без да съжалявам, както скъсах със сестра ми. Аз съм майка и няма да позволя на никого да нарани дъщеря ми!