С Аня сме приятелки още от ученическите години. Малко по-късно, когато тя започна да се среща с Борис и след това се омъжи, съпругът ѝ стана мой приятел. А след това, когато аз самата се омъжих, станахме приятели със семействата. Със съпруга ми станахме кръстници на децата им, а Аня и Борис кръстиха нашите деца.
Така приятелството ни премина на по-високо ниво. На практика сме семейство. И така е вече повече от двадесет години. Преди една година съпругът ми почина в резултат на трагичен инцидент. Аз и децата ми останахме сами. Роднините ни живеят далеч, така че единствените близки хора, които имах, бяха Аня и съпругът ѝ.
Те ми помогнаха за всичко: да ме изпратят на последното ми пътуване и след това, когато трябваше да се възстановя от нещастието, сполетяло семейството ми. Беше ми много трудно да се върна към нормалния живот. Много обичах съпруга си и не можех да си представя живота без него.
Децата, разбира се, също бяха много притеснени. Ето как премина тази година: Приятелите ми ме подкрепиха, а аз подкрепих децата. Трудно се научих да живея без съпруга си. Разбира се, липсата на здраво мъжко рамо до мен се усещаше много силно.
Но поне в мъжките задължения вкъщи Борис винаги ми помагаше. Дали контактът искреше, чайникът се разваляше или канализацията се запушваше, Борис винаги идваше и отстраняваше проблема. Преди месец обаче забелязах, че мъжът на моята приятелка не само ми помага, но и намеква за изневяра.
Това не е мое въображение. То е истинско. Кажете ми, моля ви, как иначе може да се разбере изказването му: “Не ти ли е студено, красива, сама в леглото през нощта? И това не беше единственият намек, който той направи. Подобни мисли започнаха да се промъкват в изреченията му все по-често.
Разбира се, че го отсвирих, разбира се, че престанах да го моля за помощ, за да не се изправям лице в лице с него… Но трябва ли да кажа на Аня за намеренията на съпруга ѝ, или не? На кого ще повярва приятелката ѝ – на мен или на съпруга ѝ? Не знам какво да правя.