Този ден си мислех, че всичко в живота ми върви гладко. Съпругът ми, най-добрата ми приятелка, синът ми и съпругата му Олеся се бяха събрали в дома ни. Само дъщеря ни не успя да дойде.
Докато седяхме на терасата, разговорът се насочи към частната ни къща и аз им разказах за плановете ни да я продадем. Целта беше да купим апартамент за дъщеря ми, която на 36-годишна възраст все още живееше с нас и изпитваше трудности в личния си живот.
Въпреки всички опити да ѝ помогнем да си намери партньор, тя оставаше сама и беше много разстроена от това.Със съпруга ми решихме да я подкрепим, като ѝ купим апартамент, тъй като заплатата ѝ в държавната администрация беше скромна и бъдещето ѝ беше несигурно. Ние обаче не бяхме финансово обезпечени, затова планирахме да продадем къщата си, да вземем ипотечен кредит за останалата сума и да се преместим в дома на свекърва ми.
Съпругът ми трябваше да отложи пенсионирането си, а аз щях да си намеря допълнителна работа, за да свързвам двата края. По време на този разговор снаха ми Олеся изведнъж ме попита защо не вземаме под внимание жилищните нужди на сина ни.
Тя изтъкна, че той живее в апартамент, даден й от родителите му, и намекна, че синът ми не е допринесъл с нищо за брака им. Това твърдение ми се стори несправедливо: синът ми работеше усърдно и беше добър човек, но просто нямаше късмета да притежава апартамент.
Поведението на Олеся ми се стори неподходящо, сякаш тя гледаше на брака от гледна точка на “моето и твоето”. Бях потиснат от нейното мнение. Решението ни да помогнем на дъщеря си беше наш избор и чувствах, че Олеся го коментира несправедливо. В бъдеще, ако е възможно, възнамерявам да помагам и на сина си. Но засега ще се съсредоточим върху дъщеря ни, която има най-голяма нужда от нашата подкрепа.
