Преди няколко дни Маруся навърши 13 години. Но тя е останала съвсем сама. Никой от обитателите не искаше да приеме момиче, което вече беше доста възрастно. Всички клатеха глави, съжаляваха момичето, даваха му шоколадови бонбони, но не искаха да го приемат.
Сестрата на мама, леля Марина, каза, че самата тя имала две отрочета и не можела да си позволи трето. Пралеля й Люба, която тя и родителите й посещавали и винаги помагали с каквото могат, също не приела момичето. Тя не обяснява защо. Братът на папата живееше на север и вероятно не знаеше, че брат му е изчезнал.
Маруся е заведена в сиропиталището. В стаята с нея имаше три момичета, две на същата възраст като нея и едно момиче с две години по-голямо, но й обясниха, че по-голямото момиче скоро ще бъде преместено в друга стая. Новите й приятелки я заведоха да й покажат къде е трапезарията, къде е стаята за отдих, къде е библиотеката.
Те не попитаха къде са родителите ѝ и това беше добре, защото Маруся не беше готова да отговори на този въпрос. Всеки път устата ѝ се изкривяваше предателски, гласът ѝ започваше да трепери, а от очите ѝ се стичаха сълзи. Малко по-късно дойде учителката Инна Ивановна и заведе момичето в трапезарията, тъй като обядът вече беше минал и тя беше гладна.
Мина месец и Маруся свикна с рутината в сиропиталището, дори започна да я харесва, а понякога им разрешаваха да се разхождат сами из града. Маруся започна да спи нощем и почти спря да плаче във възглавницата си за мама и татко. Един ден по-големите момичета започват да я дразнят.
– “Напуснаха те, защото си грозна, ха, ха, ха!” “Това не е вярно – извика Маруся, – те умряха.” “Избягаха от теб, за да не те видят”, засмяха се момичетата. Тогава тя започна да плаче по-силно и изведнъж се стъмни. Маруся се събуди в стаята си на леглото, а до нея седяха медицинската сестра и един от съквартирантите ѝ. – Будна ли си? Боли ли те нещо?” – попита медицинската сестра. “Чувствам се замаяна” – прошепна Маруся.
“Е, това не е изненадващо, ударила си се силно в главата, когато си припаднала” – жената погали нежно главата ѝ. “Спомням си, че плаках” – каза момичето. “Остани да лежиш, не ставай, иначе може да се влоши” – каза медицинската сестра и си тръгна.
Късно вечерта същите момичета, които ѝ се присмиваха, дойдоха в стаята на Маруся. “Прости ни, ние само се шегувахме, не мислехме, че ще бъдеш такава”, каза едно от тях виновно. “Всичко е наред”, прошепна Маруся. “Как се казваш?”, попита друго момиче. “Маруся.” “Ще ни простиш ли? Наистина не искахме да те нараним толкова много, не знаехме за родителите ти, просто викахме”, каза първото момиче.
Прощавам ти – каза Маруся. Три дни по-късно Маруся се почувства по-добре и ѝ беше позволено да стане от леглото. Тя веднага отиде в библиотеката, за да седне там и да прочете някоя книга. В същото време влезе момичето, което беше дошло да се извини.
“Здравей, имам изненада за теб”, каза тя.- “Какво?” – попита Маруся. “Видях в личното ти досие, че имаш чичо и неговия адрес. Момичетата и аз му написахме писмо и той отговори, че не знае за трагедията с брат ти и че ще дойде да те вземе от сиропиталището веднага щом може. Чичо Миша ще дойде да ме вземе?” Маруся беше развълнувана.
“Да!” – усмихна й се момичето. Сега дните на Маруся бяха озарени от очакването за пристигането на чичо ѝ. Един ден, след закуска, учителката влезе в стаята и каза: “Маруся, имаш гост.” “Кой?” “Ела и сама ще видиш!” Учителката не разкри тайната. Маруся отдалеч разпознала любимия си чичо. тя хвърлила ръце около врата му и извикала: “Миша!”
. Той прегърна момичето, притисна я до себе си, а после я дръпна от себе си. “Колко си пораснала, Марушка!” – каза той възторжено, – “бягай, събирай си нещата, ще дойдеш с мен. Маруся изтича като куршум в стаята си, събра простите си вещи, целуна съквартирантите си.
Тръгна към къщата на чичо си. По средата на пътя се сетила за нещо и изтичала до стаята на по-големите момичета. “Благодаря ти!” – прегърнала бившата си насилничка. “Тръгваш ли си?” – момичето кимнало към чантата ѝ. “Да, чичо ми дойде да ме вземе” – казала Маруся щастливо и отново прегърнала момичето
