Днес баба Таня навърши 85 години, седнала на една пейка и погледнала надолу към краката си. За празнуване и дума не можеше да става, здравето ѝ не беше добро и тя едва се движеше.
Селото, в което живееше баба Таня, беше малко и в него бяха останали само възрастни хора. Всички бяха болни и имаха нужда от грижи. В селото нямаше нищо – нито поща, нито аптека. Ако се нуждаеше от комуникация с външния свят, трябваше да ходи пеша на пет километра до съседното село.
Един ден баба Таня се уморила, краката ѝ отслабнали, замаяла се и паднала в градината. Добре, че съседката и приятелката ѝ забелязали и веднага започнали да викат единствената медицинска сестра в селото.
Медицинската сестра пристигнала с колелото си за пет минути. – “Бабо, Таня, трябва да отидеш в града, имаш микроинфаркт. -Не е нужно да ходиш никъде, дъще, просто ми дай едно хапче и това е. -Не можеш да го направиш с хапче, трябва да сложиш капки. -Но на кого ще оставя домакинството си… не, няма да отида.
Приятелят обеща да се погрижи за всичко, за да може баба Таня да бъде отведена на лечение в града възможно най-скоро. След 10 дни баба Таня се върнала и се почувствала малко по-добре. Вечер тя седяла на една пейка пред къщата си и един ден до нея дотичало куче.
Беше толкова мило, но си личеше, че е старо. Нямаше порода, просто обикновено куче, затова баба Таня го нарече Шарик. С Шарик животът стана по-интересен. Това бяха последните няколко дни от живота на Таня.
Тя вече лежеше в леглото, а кучето беше винаги до нея.Той облизваше ръката на баба си, носеше й чехли, ако тя искаше да стане от леглото. Но тя ставаше само ако трябваше да отиде до кухнята.
И дори тогава Баба Таня не отиваше там, за да се нахрани, а за да сготви нещо за кучето. Когато баба Таня умря, кучето лежеше до нея и гледаше своята господарка. То затворило очи и също като баба Таня никога повече не ги отворило.
Синът и семейството му пристигнали още на следващия ден и разбрали, че баба Таня не отговаря на телефона, значи нещо се е случило.
Погребали бабата до дядото, а синът решил да постави гроб за Шарик наблизо. В края на краищата баба Таня му беше разказвала толкова много за това куче, а Шарик беше помогнал да озари последните ѝ дни. Да, той беше истински приятел… може да се каже, че беше приятел до гроб – добави съседът.
