Наскоро се сприятелих с една възрастна жена. Срещнах я случайно на улицата. Сутринта заведох детето си на детска градина и след това се заех с работата си.
Забелязах една възрастна жена да върви към мен. В ръката си държеше бастун и продължаваше да потупва земята с него. Изведнъж намали скоростта и спря, затова се приближих до нея, за да видя дали е добре, и предложих да ѝ помогна.
Тя ми каза, че отива до магазина за хранителни стоки, за да вземе малко храна. Предложих й да й помогна и тя с удоволствие се съгласи. Хванах баба ми за ръка и тръгнахме. Стана ми ясно, че тя е сляпа.
Очите ѝ бяха напълно тъмни. Тя не е виждала слънцето от много години. Но въпреки това редовно, въпреки лошото време, дори през дъждовната есен или зима, тя винаги излиза, отива до най-близкия до дома ѝ супермаркет, понякога дори до аптеката, и сама си купува необходимите ѝ лекарства. Оказа се, че всички тук я познават.
Учудих се, че е сляпа, но се разхождаше свободно по претъпканите улици на мегаполиса, където имаше опасност на всяка крачка, особено на магистралата, която беше съвсем близо.
Баба ми разказа, че има съпруг, който е болен, а той има болки в краката и никога не излиза от къщи.Двамата имат две деца, които редовно ги посещават и им се обаждат, но живеят отделно.
Честно казано, този факт също ме изненада. Ако имах сляпа майка, нямаше да я оставя сама, винаги щях да съм с нея. Баба ми е сляпа от много години, но знае наизуст всеки камък и храст.
Според нея тя дори не се нуждае от помощта на социален работник. Тя готви и чисти къщата сама, без чужда помощ. Служителите в супермаркета я посрещат с усмивка:
всички я познават и й помагат да вземе покупките. Този път й помогнах аз. Преди си мислех, че е невъзможно да се живее без зрение, но се оказа, че хората живеят – дори се наслаждават на този невидим живот…
