Бях на 43 години, когато се роди дъщеря ми. Лекарите ми казаха да не мечтая, но съпругът ми и аз наистина искахме дете и скоро го направихме.
Разбира се, двамата със съпруга ми искахме да я разглезим и да ѝ осигурим всичко, но ние бяхме обикновени работници. Стараехме се много, работехме на две места, поемахме работа на половин работен ден; хранехме дъщеря си добре, обличахме я добре и я обувахме.
Но сърцето на съпруга ми не можеше да издържи на такъв натиск. На петдесетгодишна възраст той почина. Дъщеря ми и аз останахме сами. Продължих да работя по същия начин, не можех да спра.
Дъщеря ми беше спокойно дете. Не е имало недоразумения между нас. Дъщеря ми порасна. Тя искаше да учи лингвистика, но имаше голям конкурс, не я приеха в държавния бюджет, затова избра да учи за учителка, а там нямаше никакъв конкурс.Дълго време тя не се разбира с противоположния пол.
Но когато започва да работи на половин работен ден в един магазин, се запознава с Вова. Вова произхожда от добро и заможно семейство.
Той се грижеше толкова добре за дъщеря си. А тя не беше свикнала на такова внимание и бързо се влюби. Двамата се събрали и скоро се оженили. По това време имах здравословни проблеми и бях в болница за две седмици. “Мамо, как ще се състои сватбата ми без теб?” – питаше тя, когато идваше до магазина за алкохол и носеше храна и плодове, а аз я успокоявах.
Сватбата им се състоя. Свекървата им даде апартамент, а след това им даде още пари за пътуването и помогна с ремонта на апартамента.
Дъщеря ми каза, че са имали собствен бизнес. Например подарих на зет си кожен портфейл за Нова година, а на дъщеря си – сребърно колие и обеци за Осми март.
Разбира се, моите подаръци не могат да се сравняват с тези на сватовете, но аз съм пенсионерка и съм сама, едва свързвам двата края.
Особено след уволнението ми, когато трябваше да напусна всичките си работни места. Вече съм на шестдесет и шест години, нямам никакви специални нужди: ще се справя някак си.
Дъщеря ми и зет ми решиха да построят селска къща. Още тогава родителите на зет ми предложиха да помогнат, но аз не бях в състояние да помогна на дъщеря си. Вярно е, че имах спестени четиридесет хиляди, но това не беше сумата, която щеше да им помогне.
Дъщеря ми дойде при мен, за да поговорим за парите.Казах й, че едва ли ще мога да й помогна: “Аз съм като сираче. Родителите му винаги са ни помагали, дадоха ни апартамент, пътуване за медения ни месец, а сега ни помагат и с къщата. А ти изобщо не ни помагаш.
“Толкова се срамувам от теб.” “Дъще, имам четиридесет хиляди, заделих ги за теб, можеш да ги вземеш. Знам, че те подкрепят финансово по всякакъв начин.
Но те са млади и имат бизнес. А аз съм на път да навърша 70 години, не искат да ме наемат, а и нямам енергия. Дъщеря ми завъртя очи и си тръгна с недоволна физиономия. Тя не взе парите, каза, че не иска да разсмива кокошките.
Много съжалявам. Отгледах дъщеря си сама и се опитах да й дам всичко, на което бях способна. В какво се превърна тя? Без пари аз вече не съм нейна майка. Как парите я промениха толкова много?
