Аз съм на тридесет години. Майка ми ме отгледа сама. Тя не познаваше баща ми, сякаш той никога не е съществувал.
Майка ми не отговори на нито един от въпросите ми за него. И когато станах на седем години, разбрах, че няма смисъл да питам повече. Нека всичко си остане такова, каквото е.
Когато пораснах, гледах как приятелите ми един по един намират родителите си и си уговарят срещи с тях. Много от тях все още поддържат връзка, ходят на чай, вечерят заедно, прекарват времето си заедно през уикендите и дори си помагат финансово.
И така си помислих, защо аз съм по-лош от тях? Може би и аз мога да подобря отношенията си с баща ми. Ще се опитам да го разбера и да му простя.
За да го направя, първо трябва да го намеря. Един ден, когато майка ми отсъстваше от вкъщи, прегледах документите ѝ и намерих данните му. С тяхна помощ намерих адреса му в интернет.
Реших да отида там с надеждата, че той живее там. Дълго стоях пред вратата, без да смея да почукам. Обади се на приятелите си, събра смелост и почука. Вратата отворила жена с недоволно лице и ме попитала с груб тон: “Какво искаш?
И аз й разказах всичко като глупак. Тя каза, че баща ми рядко идва там и че изобщо не ми е баща, и затвори вратата.Опитах още два пъти, но всеки път тя ме изгонваше, без да ми даде никаква информация, дори телефонния му номер.
Реших да направя следното. Написах номера си на листче с моето име и фамилията на баща ми до него и го пуснах в пощенската кутия. Няколко дни по-късно баща ми се обади. Попита ме кой си, откъде си, как се казва майка ти, какво искаш.
Той ми говореше толкова сухо, че не го очаквах. Помолих да се срещнем и да поговорим нормално. Но той ми вдигна слушалката.
Реших да му се обадя сама и се оказа, че номерът ми вече е в черния списък. Той се оказа най-големият мошеник, разбира се.
Искам да му го кажа в очите, но той не го заслужава. Мама вероятно е била права. Нямам нужда от него.
