От дете Анечка мечтае да стане учителка. Щом прекрачи прага на училището в първия ден на септември, синеокото момиче погледна неуверено нагоре. Анечка и до днес си спомня топлината на тези износени длани на селската учителка.
По някаква причина именно в Деня на знанието Анна Степановна си припомни този епизод от първия си ден като учителка.
Първокласниците ѝ били любознателни, умни, но недружелюбни. Отначало младата учителка се надявала, че причината за това е новата среда, периодът на адаптация.
С всеки изминал ден обаче тя все повече се убеждавала, че това не е така, и се опитвала да разбере причината.
Един ден Анна Степановна влязла в класната стая по време на почивката и забелязала, че група ученици си шепнат, а Маричка стои в ъгъла и горчиво плаче. До нея стоеше още едно момиче, но иззад гърба ѝ
. Учителката не разпозна веднага коя е. “Маричка, какво стана?” Анна се опита да разбере, но тя само ридаеше и бършеше сълзите си.
– Тя плаче, защото Настя каза на всички, че бащата на Маричка е пияница и им каза да не дружат с нея – прошепна Оксана в ухото на учителката, – но аз все пак дружа с нея.” Учителката се стресна. Тя постоя мълчаливо една минута, а след това извика Настя и ѝ каза да се извини на Маричка.
на следващата почивка майката на Настя чакаше учителката в коридора. “Защо унижавате дъщеря ми пред целия клас, карате я да се извинява и на кого?” – гневно нападна учителката –
“Какво знаете за възпитанието на децата, нали нямате свои?” Възмутената майка дълго спореше, размахваше ръце, но Анна Степановна не чу нищо повече.
Всичко беше като размазано, само фразата за децата пулсираше натрапчиво в главата ѝ
. Ако по време на предишната почивка учителката беше избърсала сълзите на ученичката си, сега колегите ѝ я успокояваха: “Не обръщай внимание, за тази жена всички наоколо са без значение, само тя е пъпът на земята. И тя възпитава детето си така.
Един ден то ще има проблеми с нея, но за това ще си е виновно само.Аня разбираше всичко това и се отнасяше благосклонно към Настя, както и към останалите ученици, защото ги учеше по един и същи начин и искаше всеки от тях в бъдеще да стане Човек.
Знаеше, че момичето е направило това, което е обичайно в техния дом, и че вината не е нейна, а на възрастните, които още от детството бяха осакатили детската душа с прекалената си самоувереност.
но ако само тази жена, майката на Настя, знаеше колко много Ана би искала да има дете. В продължение на три години тя и съпругът ѝ са посещавали много клиники и навсякъде са казвали едно и също:
“Надявам се на чудо”. Те наистина се надяват и не спират да вярват в него. Никой не знае, че всяка вечер Анна взима игла и конец, платно и бродира икони. А след това, също толкова незабелязано, тя подарява иконите на църквите в собственото си и околните села.
Първокласниците стават абитуриенти. След тази случка и дълъг разговор с учителката бащата на Маричка престанал да гледа в стъклото и станал добър баща.
И щяха да забравят този неприятен епизод, ако ситуацията не се беше повторила.
Маричка тъкмо се връщаше от библиотеката, когато чу тежък стон. Огледа се и видя мъж, който лежеше в канавката, на няколко сантиметра от водата.
Момичето се изплашило, но преодолявайки страха си, се приближило и дръпнало мъжа за ръката, за да го предпази от отвличане.
Това беше бащата на Настя, някога успешен бизнесмен, който сега беше останал без работа. Беше започнал да пие, но Маричка не обвиняваше Настя за това. Защото Настя вече беше изпитала целия срам, който беше преживяла.
Постъпката ти е достойна – каза учителката. – Все още не съм казала на никого, но чувствам нужда да споделя радостта си с теб: със съпруга ми скоро ще имаме дете. И ако то е момиченце, ще го наречем Маричка, във ваша чест.
