Със съпруга ми се запознахме, когато бяхме много млади, все още студенти. В началото дори не мислехме да започваме връзка, бяхме просто приятели.
Но постепенно разбрахме за чувствата си и започнахме да прекарваме все повече време заедно.
Отначало беше приятелски, но с течение на времето започнахме да разбираме чувствата си. Но въпреки че не отложиха сватбата, те решиха да отложат децата, като искаха първо да получат дипломите си. Така и стана – завършихме.
Отидох да работя по специалността си, но съпругът ми не беше доволен от заплатата на млад специалист: времената бяха тежки, гладни. Той мърмореше, че жена му няма да гладува, и отиде да работи на строеж.
Така вървеше животът: или работата изискваше цялото ми време и внимание, или трябваше да си купя къща.
Нямаше кой да ми помогне, след общежитието отидохме в стаи под наем, спестявахме за своя и се мъчехме да правим всичко. Нямаше време за деца. Времето минаваше така и изведнъж станахме на 35 години.
Но дали това наистина е старост? Време е да помислим за бъдещето, защото бизнесът ни върви като по вода, имаме собствена къща и караме коли. Имаме къде да водим децата си, имаме какво да им дадем.
С облекчение изхвърлих всички хапчета: сякаш получихме втори дъх. Беше правилно да искаме дете; почувствахме се като истинско семейство, което позволи на дългоочакваната ни мечта да се сбъдне.
Но мечтата не бързаше да се превърне в реалност.Една година, още една… Ходих по лекари, преминах през прегледи, някои процедури, още прегледи… Оказа се, че няма да имам деца.
Не знам дали щеше да се получи веднага, или не, но определено не и на 35 години.
Бях готова за развод: мъжете искат наследници. Но съпругът ми изведнъж започна да ми говори за осиновяване. Ще мога ли да допусна чуждо бебе в душата си и да го смятам за свое?
В края на краищата то се нуждае не само от физически комфорт. Емоциите са много по-ценни, а материалното положение в домовете за сираци сега не е лошо. Имах своите съмнения. Съпругът ми също беше притеснен.
Но решихме: толкова много неща сме направили заедно, не можем ли да го направим и с дете?
В края на краищата можете да се опознаете, да разговаряте помежду си и всичко ще се изясни веднага. Седяхме на сайтове и четяхме историите на децата. Прелиствахме снимки.
Решихме веднага: бебетата ще бъдат осиновени и без нас, бяхме изгубили много време.
Трябваше ни по-голямо дете. Не можем да се справяме и с възрастни с избухлив характер, но малко дете или дете в предучилищна възраст е оптимално.
И в сиропиталището разбраха всичко: щяхме да имаме близнаци. Красивите близнаци отдавна чакаха да се приберат у дома, но не всеки може да си позволи две наведнъж. Ние можехме.
Те бяха много млади, но ни трогнаха до сълзи. Непрекъснато се държаха за ръце и се протягаха един към друг, както могат да правят само рано порасналите деца. Бяха достатъчно огорчени, но ние веднага разбрахме, че са наши.
Беше им писнало от държавните легла. Знаехме, че ще ги вдигнем. Щяхме да разполагаме с достатъчно пари и време и можехме да си позволим бавачка, ако се наложи.
Единственото нещо, което ме притесняваше, беше възрастта им: те нямат и годинка. Дали ще имаме време, дали ще имаме достатъчно сили?
Но от друга страна, това ще са нашите деца; те дори няма да знаят какъв би могъл да бъде друг живот. Най-важното е да можем да ги приемем със сърцето си, да ги накараме да се почувстват като наши собствени. Това не е красив филм, истинският живот е по-сложен.
Роднините също не са застраховани от болести или трудна съдба, така че какво сега? Да го оставим в сиропиталището и да си тръгнем? Оказа се като всички останали. Понякога се карахме. И се примирявахме с това.
Със съпруга ми се карахме с родителите си по същия начин. Случваше се да им се скараме и да избягаме с приятели за цял ден. Децата ни също ще преминат през това.
Най-важното е да им показваме любовта си и постоянно да обсъждаме трудностите с тях. Те не бива да си мислят, че ние ще обичаме семейството си повече.
Затова решихме да не крием истината от тях. Страхувахме се, че ако тя излезе наяве в юношеска възраст, реакцията може да бъде непредсказуема.
Децата ни знаят всичко за себе си. Не сме измисляли приказки, просто им казахме истината: не можахме да създадем свои собствени. Ето защо те взехме от сиропиталището, за да те обичаме и да се грижим за теб.
Ако искат да намерят тези, които са ги изоставили, аз няма да се намесвам. Междувременно просто им давам живот и детство.
