Имах много силно главоболие и не можех да спя. Съпругът ми работеше като шофьор на линейка. Така че той беше дежурен.
Но после се върна у дома и донесе бебето. Помислих си, че имам халюцинация, защото той беше на работа, а аз имах много силно главоболие.
Но не. Всичко това се случи в реалността. Имахме ново бебе вкъщи. О, забравих да ви кажа защо имах главоболие.
Бях бременна в деветия месец и терминът ми наближаваше критичната точка, а бебето все още не искаше да се роди. Ето защо се притеснявах; бях едновременно уплашена и ме болеше.
Съпругът ми каза, че това дете е лежало на входа на нашата сграда. Той дори не е имал време да излезе от къщата и тогава го е намерил.
Стана ми много жал за детето, погледнах малкото му личице и се почувствах като вцепенена. Съпругът ми взе бебето вкъщи, за да не замръзне, докато пристигнат линейката и полицията. Бях твърдо решена да задържа това малко момиченце при нас.
И точно в този момент загубих водата си. Съпругът ми ме погледна и каза, че няма да имаме време да стигнем до игрището за поло, защото аз раждам точно сега и ми остават няколко минути.
Така и стана: за около дванадесет минути родих момче. На линейката ѝ трябваше повече от час, за да стигне до нас, и ние взехме съдбоносно решение.
Заблудихме всички и им казахме, че раждам две бебета, и никой не ни повярва, защото съпругът ми е лекар. Така в един момент станахме родители на две деца – собствения ни син и намерената дъщеря.Никой никога не е търсил момичето.
А ние я обичахме като своя. Никога в живота ни не е имало момент, в който да сме съжалявали за това, което сме направили.
В края на краищата детето получи щастливо семейство, но можеше цял живот да живее в институция и да не познава родителската топлина.
Сега децата ни са на седем години. Те са второкласници. И двамата ги нарекохме Саша. Синът ми е Александър, а дъщеря ми е Александра.
И знаете ли, понякога си мисля, че тя прилича на съпруга ми – също толкова светла и синеока е, а синът ми прилича на мен – тъмен и кафявоок.
Често си мисля какво ли щеше да се случи с нашата Саша. Ако съпругът ми не беше отишъл на работа в този ден, тя можеше просто да замръзне до смърт и да не диша.
Само като си помисля за този развой на събитията, очите ми се насълзяват.