Анастасия и Павло са женени от шест години, но все още не могат да имат дете. Където и да отивали, каквото и да опитвали… нямало смисъл. В крайна сметка те бяха напълно отчаяни и решени да се сдобият с ново бебе. Дори се спряха на момиче.
Междувременно в сиропиталището малката София чакала родителите си в продължение на 2 години. Скоро щяла да навърши 5 години. Не помнеше как е попаднала в сиропиталището и къде са родителите ѝ, но дни наред седеше до прозореца и чакаше родителите ѝ да дойдат да я приберат.
Когато видяла Анастасия и Павел от прозореца, тя се разтревожила. Сърчицето ѝ изскачаше от гърдите и тя не разбираше защо. Когато Настя и Паша видяха София, те замръзнаха, а тя се приближи до тях и като пърхаше с дългите си мигли, попита:
– Аз имам ли мама и татко? Щастливото семейство напуснало заедно сиропиталището. Изглежда, че Соня е била наградата на Настя и Паша за добрите им сърца, които не се втвърдили дори след дълги години на изпитания.
Един ден, докато Соня и Паша обядваха, Настя се почувства зле. Тя изтича до тоалетната, последвана от София и баща ѝ.
Те стояха до вратата и чуваха само силния звук на водата, която течеше от крана. Настя излязла пребледняла и успокоила семейството си, като казала, че често е вкусвала сурова кайма, докато я е осолявала, и затова е повърнала.
Около седмица по-късно Настя разбра, че е в отбора по поло. Паша подскочи на място от радост, а когато родителите обясниха на Софочка какво се случва, тя също се зарадва и чистосърдечно си призна, че иска братче, за да може първо да го защити, а после той да защити нея.
През всичките 9 месеца София и Паша буквално се въртяха около Настя, като дори не ѝ позволяваха да вдига малки чанти. И така, след 9 месеца се роди Мишенка, дългоочакваното братче на София.
Непрекъснато разговаряше с брат си, нежно го милваше, седеше до него, докато спеше, така че никой не смееше да попречи на сладкия му сън.
С течение на времето Сонечка стана някак затворена, вече не се смееше без особена причина и един ден Паша се събуди рано сутринта, както обикновено, за да направи кафе за себе си и жена си, преди тя да се събуди.
Той видял, че светлината в стаята на София свети. Влезе и видя София да стои там облечена, с раница, в която имаше нейни дрехи, и малка кутия за обувки с няколко играчки.
“Знам, че вече съм голяма, нямаш нужда от мен повече. Вече си имаш Миша. Ще ме заведеш обратно в сиропиталището… Не искам да ходя там, но няма да имам нищо против. Просто ще взема няколко играчки с мен.
Останалите ще дам на Миша – нямам само кукли. Паша се приближи и прегърна силно дъщеря си: – Какво става, малката? Ти си наша дъщеря, както и Миша е наш син. Никога няма да те оставим.
Какви са тези глупости? Кой ще защити Миша? И кой ще защитава Миша, когато порасне? Да, ти си голямо момиче, скоро ще тръгнеш на детска градина.
А когато брат ти порасне, вие ще бъдете най-близките хора на света, ще бъдете планина един за друг. Съжалявам, че тези дни не сме прекарвали много време с теб. Просто, знаеш, с бебетата е трудно.
Майка ти и аз сме съкровища и няма да те дадем на никого, дори не си и помисляй за това. В този момент от сърцето на момичето паднал огромен камък, който от няколко дни бил голямо бреме за нея. Тя се успокои и успя да се наслади напълно на семейството си.
Паша и Настя благодарят на Бога за София всеки ден. Те вярват, че именно появата на момиченцето в живота им е направила възможно чудото с появата на Мишка.
