Ан-Маргрет получава петиция. Тя не идва от режисьори или студийни шефове. Подписана е от над 3000 американски войници, разположени във Виетнам, които я молят да пее за тях.
Тя е на двадесет и пет години. На абсолютния връх на кариерата си. Току-що е изгряла на екрана до Елвис Пресли в Viva Las Vegas. Студията се бият за нея. Може да поиска всяка роля, която пожелае.
Тя казва „да“ веднага.
Ан-Маргрет Олсон е родена в Швеция през 1941 г. Баща ѝ емигрира в Америка през 1942 г., а тя и майка ѝ го последват през 1946 г., заселвайки се в Илинойс. Тя става натурализиран гражданин на САЩ през 1949 г., едва на осем години – едно малко шведско момиче, което открива свободата в Америка.
През 1966 г. тя решава да даде нещо в замяна на момчетата, които защитават тази свобода.
Повечето знаменитости, посетили Виетнам, пътуват с огромни антуражи, изнасят представления в сигурни бази и стоят далеч от опасността. Боб Хоуп води със себе си осемдесет артисти и екип. Ан-Маргрет взима трима: китариста Джони Ривърс, басиста Чък Дей и барабаниста Мики Джоунс. Само четиримата. За петнадесет дни. Без охрана. Без мениджъри. Просто няколко музиканти и техните инструменти, отправящи се право към военна зона.
Турнето започва в Сайгон. Залата е построена за 200 души. Четиристотин войници се натъпкват вътре. Още 400 стоят отвън в жегата, опитвайки се да чуят поне нещо.
Оттам те летят до USS Yorktown, самолетоносач, действащ край бреговете. Когато хеликоптерът им приближава, Ан-Маргрет поглежда надолу и ахва. Моряците са се подредили на палубата, изписвайки с телата си „ЗДРАВЕЙ, АНИ!“ – огромен поздрав, видим само от въздуха. Една метър широка въздушна снимка на този момент все още виси в дома ѝ днес.
Сетне се отправят навътре в сушата. Към „Железния триъгълник“. Една от най-опасните зони във Виетнам.
Музикантите свирят два пъти дневно. Изстрели отекват на една ръка разстояние от сцената. Те продължават да свирят.
Една сутрин се качват на хеликоптер за Фу Бай, на около 50 мили северно от Да Нанг. Машината излита и поема на север. Внезапно от земята изригва огън.
Куршуми раздират въздуха около тях. Хеликоптерът се тресе. Ан-Маргрет гледа как американските войници на борда моментално се струпват около нея, използвайки телата си като щит, за да я предпазят от вражеския огън.
Трябваше да бъде ужасена. Но не беше.
„Никога не ме беше страх през 1966-та или 1968-ма“, казва тя години по-късно. „Моите момчета бяха там.“
Мъжете, които я пазеха, я караха да се чувства неуязвима. Те ѝ пазеха гърба. Дори когато куршумите свистяха.
Хеликоптерът стига до Фу Бай. Те изнасят шоуто. После летят до следващата база, и до следващата. Чу Лай. Да Нанг. Ку Чи. Кам Ран Бей. Бен Хоа. Плейку. Куанг Три. Петнадесет дни представления дълбоко в зоните на бойните действия.
Две години по-късно, през декември 1968 г., тя се връща. Този път с мащабната коледна продукция на Боб Хоуп. Над 20 000 войници препълват мястото само в Сайгон. Турнето е по-безопасно, базите по-сигурни, но мисията е същата: да донесат късче от дома на момчетата, които са на цял океан разстояние от всичко, което обичат.
По време на това турне през 1968 г. Ан-Маргрет посещава полеви болници. Тя върви през отделения, пълни с ранени воини – мъже с липсващи крайници, бинтовани глави, изгаряния, рани от шрапнели. Тя сяда до леглата им. Разговаря с тях. Благодари им. Някои от тези мъже са я гледали на сцената дни по-рано. Други са били твърде тежко ранени, за да стигнат до шоуто.
Тя гледа в очите им и вижда момчета. Деца на нейната възраст. По-млади. Сломени тела. Погледи, вперени в н
Много от тях щяха да се върнат у дома в страна, която не ги искаше. Протестиращи по летищата. Плюнки. Обиди. Без паради. Без благодарност.
Ан-Маргрет никога не ги забрави.
Тя продължи да ги посещава. Военни болници в Япония. Бази из цяла Америка. Благотворителни събития. Болници за ветерани. Преди шоута, след шоута, между снимките на филми. Десетилетия след края на Виетнамската война, тя продължаваше да бъде там за ветераните.
Когато ветерани се приближаваха към нея на събития – дори четиридесет, петдесет години по-късно – стискайки смачкани снимки от нейните шоута във Виетнам, тя ги наричаше „моите кавалери“. Все още го прави.
В офиса ѝ виси рамкирана черно-бяла гравюра на име от Мемориала на ветераните от Виетнам: капит
