…Мария не беше сама на леглото.
На Иван му секна дъхът. Сякаш въздухът в стаята изведнъж се сгъсти и натежа, а всяко вдишване изискваше усилие. Чаршафът беше смачкан, възглавниците — паднали на пода, а до нея — слаба фигура. Сгушена, със свити към гърдите колене, дишаше тихо и равномерно.
— Какво по… — прошепна Иван, но думите заседнаха.
Пристъпи напред.
Едва тогава разбра: това не беше малко дете. Беше тийнейджър. Прекалено слаб, болезнено блед. Познати черти — извивката на веждите, формата на устните. Малка бенка над ключицата.
Светът се наклони.
Мария отвори очи.
Не подскочи. Не извика. Погледна го спокойно, сякаш точно този миг беше очаквала.
— Върна се — каза тихо.
— Кой е това?! — гласът на Иван потрепери. — Какво прави непознат в нашето легло?!
Мария бавно се надигна и внимателно дръпна завивката върху раменете на момчето.
— Твоят син е.
Думите го удариха като юмрук.
— Полудяла ли си? — Иван се изсмя нервно. — Аз нямам син.
— Имаш — отговори Мария със същото спокойствие. — Просто никога не си искал да знаеш.
Иван отстъпи назад и се подпря на касата на вратата. В главата му зашумя. Стари спомени, откъслечни фрази, недоизказани разговори започнаха да се свързват.
— Помниш ли Анна? — продължи Мария. — Твоята „колежка“. Аферата отпреди осемнайсет години. И тогава закъсняваше. И тогава имаше оправдания.
Той помнеше.
Винаги беше помнил. Просто се беше преструвал, че е забравил.
— Почина преди три месеца — каза Мария. — Рак. Преди да си отиде, ме намери. Разказа ми всичко. И ме помоли само за едно — синът ѝ да не попадне в дом.
Иван погледна към момчето.
Лицето му беше твърде сериозно за възрастта. Сякаш животът вече го беше изморил.
— Защо не ми каза? — попита пресипнало.
Мария се усмихна горчиво.
— Щеше ли да ме чуеш? Ти от години не живееш тук. Прибираш се като в хотел. Спиш. Тръгваш си. Аз чаках. Наблюдавах. Надявах се сам да попиташ. Но ти винаги беше някъде другаде.
Тишината отново изпълни стаята.
Чуваше се само равномерното дишане на момчето.
— Казва се Николай — каза Мария. — На седемнайсет е. Страх го е да спи сам. Тази нощ получи паник атака. Не можех да го оставя.
Иван затвори очи.
Пред него изплува смехът на Десислава, младото ѝ тяло, лекотата. И всичко това изведнъж му се стори празно. Мръсно.
— Не знаех… — прошепна той.
— Незнанието не отменя отговорността — отвърна Мария.
Иван седна на ръба на леглото, внимателно, сякаш се страхуваше да не наруши крехкото равновесие. Николай се размърда насън и тихо въздъхна.
Иван инстинктивно протегна ръка… после се спря.
— Мога ли? — попита.
Мария кимна.
Пръстите му докоснаха рамото на момчето. Беше топло. Истинско. Неговият син.
Нещо в него окончателно се пропука.
— Разруших всичко, нали? — каза глухо.
Мария го гледа дълго.
— Разрушаваше с години. Но сега за първи път имаш шанс да изградиш нещо. Въпросът е — искаш ли?
Иван искаше да каже „да“. Веднага. Без колебание.
Но си спомни нощите извън дома, лъжите, погледа на Мария, който не беше искал да види.
— Не знам — призна честно.
Мария бавно въздъхна.
— Тогава е по-добре да си тръгнеш. Не завинаги. Само да помислиш. Николай не е опит. Той вече е загубил твърде много.
Иван се изправи.
За първи път не знаеше къде да отиде. Домът вече не беше убежище, а жилището на Десислава изведнъж му се стори чуждо.
На прага се обърна.
— Мога ли да го видя пак? — попита тихо.
Мария кимна.
— Ако се върнеш не като гост. А като баща.
Иван излезе в коридора и затвори вратата след себе си. В пустия апартамент седна на стол и закри лицето си с ръце.
За първи път в живота си не се страхуваше от разкриването.
Страхуваше се от отговорността.
