Когато Кирил пристигна във вилата, вечерта вече беше паднала. Въздухът миришеше на пролет и скъпо шампанско. Зад високата метална порта светеха фенери, а вътре слуги в униформи тичаха насам-натам с подноси. През огромните прозорци се виждаше залата — пълна с хора, сребърни прибори и шум от кристални чаши.
Лиза седеше до него на предната седалка. Пръстите ѝ нервно играеха с ръба на роклята. Беше обикновена, тъмнозелена рокля, взета назаем от съседка, но върху нея изглеждаше като дизайнерски шедьовър.
— Не се притеснявайте, — каза Кирил тихо, като я погледна встрани. — Това е просто вечеря. Ще седим малко, ще се посмеем, после ви карам обратно у дома.
— Лесно ви е да го кажете, — отвърна тя. — Аз никога не съм била на място като това. Чувствам се като натрапница.
— Увереност, Лиза. Само това ви трябва. Усмихнете се и ги оставете те да се притесняват, не вие.
Когато лакеят отвори вратата, тя излезе. В следващия миг, когато прекрачи прага на залата, настъпи тишина. Всички разговори секнаха, вилиците застинаха във въздуха. Хората се обърнаха.
Лиза стоеше на прага — стройна, с ясни очи и леко смутена усмивка. Не носеше бижута, нито скъпи дрехи, но в стойката ѝ имаше нещо благородно, нещо, което не се купува с пари.
Майка му, Светлана Красинска, почти изпусна чашата.
— Кириле, кой е това момиче? — попита тя с хладна усмивка.
— Моята съпруга, мамо, — отвърна спокойно той. — Лиза.
В залата настана мъртва тишина. Дори пианистът спря да свири. После някой отдалечено се изсмя.
— Съпруга? Та ти се шегуваш! — извика леля му Галина, която винаги първа започваше клюките. — Ние нищо не сме чували!
— Е, сега вече знаете, — каза Кирил спокойно.
Светлана пристъпи напред, измери Лиза от глава до пети, със студен поглед.
— И къде точно се запознахте, ако мога да попитам?
— В цветарски магазин, — отвърна Лиза спокойно. — Помагах му да избере букет.
Няколко жени се задавиха от смях. Една млада роднина дори прошепна нещо на ухото на другата, и двете прикриха лицата си с кърпички. Светлана стисна устни.
— Колко… интересно. Седнете, моля.
Вечерята започна. Кирил се държеше хладнокръвно, но усещаше напрежението във въздуха. Лиза изглеждаше спокойна — сякаш беше свикнала с подобни погледи.
— А вие, Лиза, къде сте учили? — попита една жена с блестяща огърлица.
— Вече не уча, — отвърна Лиза. — Работя.
— О, колко модерно! И с какво точно се занимавате?
— Чистачка съм, — каза Лиза спокойно, отпивайки глътка вода.
Мълчание. Чу се как някой изпусна вилица. Една от лелите едва сдържа смеха си. Светлана пребледня.
— Шегувам се, — добави Лиза след секунда, с лека усмивка. — Всъщност помагам в цветарски магазин. Обичам миризмата на цветя, винаги ме успокоява.
Хората се засмяха — притеснено, но все пак засмяха. Напрежението малко се отпусна. Дори чичо Петър, който винаги беше намусен, кимна одобрително.
Светлана обаче мълчеше, очите ѝ не се отделяха от Лиза.
След десерта повика сина си в коридора.
— Ти си загубил ума си! — изсъска тя. — Това момиче е… не е за нашия свят!
— Точно това е най-хубавото, мамо, — отвърна Кирил спокойно. — Тя не е като всички тук.
— Ще ни направиш за смях! — просъска тя.
— По-добре да ме смятат за луд, отколкото за кух като тях, — каза той тихо и се обърна да си тръгне.
Когато се върна в залата, Лиза вече беше излязла навън. Намери я в градината, до фонтана. Нощният въздух беше свеж, луната осветяваше водата.
— Вероятно повече няма да ме поканите, — каза тя, без да се обръща. — Майка ви сигурно ме мрази.
— Мама мрази всичко, което не може да контролира, — отвърна той. — А вас няма как да ви контролира.
Тя се усмихна леко.
— Вие също сте различен, Кириле. Мислех ви за надут богаташ. А сега виждам, че просто сте самотен.
Той се засмя.
— Може би сте права. Всички около мен играят роли. А вие… не.
Стояха мълчаливо известно време. Вятърът люлееше дърветата, фонтанът шепнеше. Кирил хвана ръката ѝ.
— Знам, че днес се съгласихте само за една вечер. Но ако поискам… да продължи?
Тя се засмя.
— Не вярвам в приказки, Кириле. Ние сме от различни светове.
— А аз вярвам, — отвърна той. — Понякога една среща е достатъчна, за да ги обедини.
Той я целуна. Тихо, несигурно, но истински.
На следващия ден цяла София гърмеше: „Богаташът и тайнствената му съпруга“. Телефонът на Светлана не спираше да звъни. Всички искаха подробности.
Тя седеше на терасата, държеше стар семеен албум и разглеждаше снимки от младостта си. Спомняше си как и тя някога беше вярвала в любовта — преди да избере статута и парите.
След няколко дни Кирил и Лиза отново дойдоха. Светлана ги посрещна мълчаливо. Погледна Лиза дълго, после каза само:
— Ако направиш сина ми щастлив, няма да се меся.
Лиза кимна, Кирил се усмихна.
Така приключи вечерта, започнала като шега, но превърнала се в начало на нещо истинско.
Понякога един букет е достатъчен, за да промени съдбата.
